Сянката на вятъра

Пласа де Сан Фелипе Нери напомня малък отдушник сред лабиринта от улици, от които е изтъкан готическият квартал, скрит зад старите римски стени. Следите от картечен огън, оставени по време на войната, са надупчили като шарка стените на църквата. Този предобед група дечурлига си играеха на войници, нехаещи за паметта на камъните. Някаква млада жена със сребърни нишки в косите ги наблюдаваше, седнала на една пейка с разтворена книга в ръце и отсъстваща усмивка. Според адреса Нурия Монфорт живееше в една сграда в самото начало на площада. Годината на построяването все още можеше да се прочете върху потъмнялата каменна арка, която увенчаваше входната врата: 1801. Светлината във входа едва позволяваше да се види сенчестото фоайе със стълбата, която се изкачваше нагоре, извита като спирала. Разгледах кошера от пощенски кутии. Имената на наемателите бяха написани на късчета пожълтял картон, пъхнати в жлебовете, както беше обичайно по онова време.

Микел Молинер / Нурия Монфорт

III ет., ап. 2

Поех полека нагоре; почти се боях, че сградата ще се срути, ако стъпя по-здраво върху тия мънички стъпала, които сякаш бяха от кукленска къща. На всяка площадка имаше по две врати, без номер или табелка. Когато стигнах до третия етаж, избрах наслуки една от вратите и потропах с кокалчетата на пръстите си. Стълбището миришеше на влага, на стари камъни и глина. Почуках още няколко пъти, без да получа отговор. Реших да си опитам късмета с другата врата. Потропах три пъти с юмрук. От жилището се чуваше надуто до краен предел радио, което тъкмо предаваше програмата „Мигове за размисъл с отец Мартин Калсадо“.

Вратата се отвори и в рамката й застана една госпожа с ватиран пеньоар на тюркоазносини квадрати, пантофи и каска от ролки за коса. В тази оскъдна светлина тя изглеждаше като водолаз. Зад гърба й кадифеният глас на отец Мартин Калсадо посвещаваше слова на спонсора на програмата, производителя на козметичните продукти „Аурорин“, предпочитани от поклонниците в светилището Лурд и чудодейно средство против гнойни пъпки и непочтителни брадавици.

— Добър ден. Търся госпожа Монфорт.

— Нуриета? Сбъркали сте вратата, младежо. Другата отсреща.

— Прощавайте. Почуках там, но нямаше никого.

— Да не сте кредитор? — попита изведнъж съседката с подозрение, което явно се дължеше на натрупан опит.

— Не. Идвам от името на бащата на госпожа Монфорт.

— А, добре тогава. Нуриета сигурно е долу и чете. Не я ли видяхте, преди да се качите?

Когато излязох пак на улицата, установих, че жената с посребрените коси и книгата в ръце все така си седи на своята пейка на площада. Огледах я внимателно. Нурия Монфорт беше много привлекателна жена; чертите й сякаш бяха изваяни, за да красят модни журнали и портрети на фотостудио, но погледът й издаваше изтичащата младост. В крехката й, стройна фигура имаше нещо от баща й. Предположих, че скоро е прехвърлила четирийсетте, съдейки по сребърните нишки в косите и бръчиците, които състаряваха лицето й. На приглушена светлина вероятно би изглеждала с десет години по-млада.

— Госпожа Монфорт?

Изгледа ме така, сякаш се събуждаше от някакъв транс, без да ме вижда.

— Казвам се Даниел Семпере. Баща ви ми даде вашия адрес преди известно време и ми каза, че навярно ще можете да поговорите с мен за Жулиан Каракс.

При тези думи унесеното изражение веднага се отдръпна от лицето й. Стори ми се, че споменаването на баща й не беше особено добра идея.

— Какво искате? — попита тя подозрително.

Почувствах, че ако не успея да спечеля доверието й още същия миг, ще пропусна своя шанс. Единствената карта, която можех да изиграя, бе да кажа истината.

— Позволете да ви обясня. Преди осем години, почти случайно, открих в Гробището на забравените книги един роман от Жулиан Каракс. Вие сте го скрили там, за да не бъде унищожен от един човек, който се представя под името Лаин Кубер — казах аз.

Тя ме гледаше втренчено, без да помръдне, сякаш се боеше, че светът около нея ще се срине.

— Ще ви отнема само няколко минути — добавих. — Имате думата ми.

Жената кимна унило.

— Как е баща ми? — попита тя, избягвайки погледа ми.

— Добре. Е, малко е поостарял. Много му липсвате.

Нурия Монфорт изпусна една въздишка, която не можах да разгадая.

— По-добре да се качите у дома. Не искам да говоря за това на улицата.

20

Нурия Монфорт живееше в сенки. Тесен коридор водеше към трапезария, която служеше и за кухня, библиотека и кабинет. Мимоходом зърнах скромна спалня без прозорци. Това беше всичко. Останалата част от жилището се свеждаше до миниатюрна баня без вана и душ, от която се разнасяха какви ли не аромати, от мириса на готвено от бара долу до полъха от водопроводите, датиращи от началото на века. Този апартамент тънеше във вечен полумрак, подобно на тъмен балкон, увиснал сред обезцветени стени. Миришеше на черен тютюн, на студ и на отсъствия. Нурия Монфорт ме наблюдаваше, докато аз се преструвах, че не забелязвам окаяното състояние на дома й.