Сянката на вятъра

— Поне от двайсет или двайсет и пет години, и дано така да си остане — отвърна пазачът с безизразния, хрисим тон на хората, приучени с груба сила да служат и да се подчиняват.

— Отдавна ли сте тук?

Човечецът кимна.

— Вашият покорен слуга от 1920 г. работи тук при господата Миравел.

— Вероятно нямате представа какво е станало със семейство Алдая, нали?

— Е, сигурно знаете, че изгубиха много по време на Републиката — отвърна той. — Който сее раздори… Малкото, което знам, съм го чул в дома на Миравел — те на времето са били приятели на семейството. Мисля, че най-големият син, Хорхе, отиде в странство, в Аржентина. Изглежда, че са имали фабрики там. Много богати хора, такива никога не падат по гръб. Случайно да ви се намира някоя цигара?

— Съжалявам, но мога да ви предложа само един сладкиш „Сугус“ — доказано е, че в тях се съдържа толкова никотин, колкото в пура „Монтекристо“, а освен това са бъкани с витамини.

Пазачът недоверчиво свъси вежди, но все пак прие. Връчих му лимоновия „Сугус“, който Фермин ми бе дал преди цяла вечност и който открих в една гънка на подплатата на джоба си. Надявах се само да не се е развалил.

— Бива го — отсъди пазачът, смучейки лепкавия като гума сладкиш.

— В момента дъвчете гордостта на националната сладкарска индустрия. Самият Генералисимус ги гълта като захаросани бадеми. Кажете, впрочем, някога да сте чували да се говори за дъщерята на семейство Алдая, за Пенелопе?

Пазачът се подпря на метлата си и заприлича на „Мислителя“ на Роден, само че в изправена поза.

— Май сте се объркали нещо. Алдая нямаха дъщери. Децата им бяха все момчета.

— Сигурен ли сте? Зная, че около 1919 г. в този дом е живяла девойка на име Пенелопе Алдая, която вероятно е била сестра на Хорхе.

— Може и така да е било, но нали ви казах, че съм тук от ’20-та година насам.

— Ами този имот? На кого принадлежи сега?

— Доколкото зная, все още е обявен за продан, макар че се говореше да го съборят и да построят училище на негово място. Честно казано, това е най-доброто, което могат да направят. Да го сринат до основи.

— Защо говорите така?

Пазачът ме изгледа с поверително изражение. Когато се усмихна, забелязах, че му липсват най-малко четири горни зъба.

— Тия хора, Алдая де. Мътна им е била работата, нали знаете какви приказки се носят.

— Боя се, че не. Какво разправят хората за тях?

— Е, знаете, шумовете и всичко останало. Че не вярвам в такива приказки, не вярвам — ама казват, че там вътре не един и двама са напълнили гащите.

— Само не ми казвайте, че в къщата има призраци — рекох аз, като едва сдържах усмивката си.

— А, смейте се, смейте се. Ама там, дето има дим…

— Вие виждали ли сте нещо?

— Да речете, че съм виждал — не съм. Но съм чувал.

— Чували сте? Какво точно?

— Е, една нощ, преди години, придружих младия господин Жоанет, защото той настояваше, знаете. Аз иначе и с крак не бих стъпил… и нали ви казах, чух нещо странно там. Като че някой хлипаше.

Пазачът даже имитира звука, за който говореше. На мен ми прозвуча така, сякаш някой болен от охтика тананикаше монотонни народни песни.

— Сигурно е бил вятърът — предположих.

— Сигурно, ама ми изкара ангелите, да си призная честно. Хей, случайно да ви се намира още някое от тия карамелчета?

— Какво ще кажете за бонбонче „Хуанола“? Много освежават след сладкото.

— Става — съгласи се пазачът, протягайки ръка, за да му отсипя.

Дадох му цялата кутийка. Силният вкус на лакрицата като че ли му развърза езика и той подхвана небивалата история на имението Алдая.

— Между нас казано, историйката си я бива. Веднъж Жоанет, синът на господин Миравел — един дангалак два пъти колкото вас (достатъчно е да ви кажа, че е в националния отбор по хандбал)… та значи, едни приятелчета на младия Жоанет чули какво се говори за дома на Алдая и му пуснали мухата. Той пък ми пусна мухата на мен — искаше да го придружа, защото не смееше да влезе сам, колкото и да се перчи. Богаташки синчета, нали ги знаете. Беше си наумил да се вмъкне там през нощта, за да се изфука пред приятелката си, ама за малко не се напишка. Е, сега къщата я виждате през деня, ама нощем изглежда съвсем другояче. Та Жоанет, значи, разправя, че се качил на втория етаж (аз отказах да вляза, естествено — не би било законно, макар че къщата по онова време вече беше изоставена поне от десет години) и там, вика той, имало нещо. Сторило му се, че чул нещо като глас в една стая, но когато се опитал да влезе, вратата се затворила под носа му. Е, какво мислите за тая работа?

— Мисля, че сигурно е станало течение — отвърнах.

— Или пък нещо друго — рече пазачът, снишавайки глас. — Оня ден разправяха по радиото — вселената е пълна със загадки. Представете си само, изглежда, че са намерили истинската Христова плащаница баш в центъра на Серданьола41. Била зашита към екрана на един киносалон, за да я скрият от мюсюлманите — понеже те ще искат да я използват, за да изкарат Иисус Христос негър. Е, как ви се струва това?

— Просто нямам думи.

— Нали ви казвам, загадките нямат край. А тая сграда най-добре да я съборят и да посипят терена с вар.