Синдик

Сред присъстващите се чу смях, както се стори на Чарлз Орсино, не съвсем искрен. Той знаеше, Едуард Фалкаро знаеше, и всеки друг знаеше, че Тейлър признаваше на Фалкаро предимно интуитивната му преценка, а не аналитичната му сила. Предполагаше, че възрастният човек по интуиция е решил, че в момента само смехът можеше да разведри нажежаващата се атмосфера.

Фалкаро продължи:

— Както изглежда, ние не знаем много, а? — той измъкна нова пура и колебливо я запали. Иззад облака смрадлив дим каза: — Така че, това, което трябва да направим, е да получим повече информация, нали? — Независимо от брадата и пурата той приличаше на хитро и досадно дете. — Така че какво ще кажете да им подхлъзнем наш човек в Правителството, за да разберем дали се занимават с убийства или не?

Чарлз Орсино беше достатъчно наивен да проговори сам; останалите знаеха, че старият човек има нещо предвид. Чарлз изтърси:

— Не можете да го направите, господине! Те имат детектори на лъжата и химикали и всякакви други неща… — гласът му заглъхна неловко под прекалено благата усмивка на Фалкаро и презрителните погледи на останалите. Загадъчното момиче се намръщи. По дяволите всички! — помисли си Чарлз, намествайки се в стола си с желание да потъне вдън земята.

— Младият човек — каза Фалкаро — говори истината, тази истина, която е добре известна на всички нас. Но какво би станало, ако ние имаме начин да заобиколим химикалите и детекторите на лъжата, господа? Кой от вас, храбри джентълмени, би се вмъкнал между челюстите на смъртта, присъединявайки се към Правителството, шпионирайки го и донасяйки ни сведения?

Чарлз се изправи, благоразумието и стеснителността му бяха пометени от изгарящото желание да заличи срама си.

— Аз ще отида, сър — каза много спокойно. — И ако те ме убият, ще видят! Всички ще съжаляват!

— Добро момче — ухилен отвърна Едуард Фалкаро. — Това младо момиче тук ще се погрижи за теб.

Чарлз с твърда стъпка прекоси дългата стая, наслаждавайки се мислено на отличната си фигура. Чичо Франк развали ефектното му напускане, хващайки го за ръкава, когато минаваше покрай неговия стол.

— Успех, Чарлз — прошепна чичо Франк. — И, за бога, пази се по-добре. Не можа ли да разбереш накъде бие Стария още от самото начало?

— Довиждане, чичо Франк — отвърна Чарлз, внезапно почувствал се много изтощен. Младата дама се привдигна и му отвори вратата. Беше грациозна като котка и едно подозрение бодна Чарлз — дали пък той не беше канарчето?

V.

Макс Уиман си проправяше път сред глъчката на тълпа, каквато никога преди не беше срещал. На площад „Скрач Шиит“ беше светло като ден — дори по-светло. Атомните лампи, монтирани по стоетажните сгради, заливаха щастливата гмеж със синкаво-бяла светлина. Движещите се надписи с внушителни двайсет и пет метрови букви съобщаваха: „11:58 ВЕЧЕРТА, ИЗТОЧНО ВРЕМЕ… 31 ДЕКЕМВРИ… ПОЛИЦАИТЕ СЪОБЩАВАТ ЗА ДВУМИЛИОННА ТЪЛПА, ЗАПЪЛНИЛА УЛИЦИТЕ ДА ПОСРЕЩНЕ НОВАТА ГОДИНА… 11:59 ВЕЧЕРТА, 31 ДЕКЕМВРИ… ФАЛКАРО СЕ ШЕГУВА ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА: «НИКОГА НЕ СЪМ МИСЛИЛ, ЧЕ МОЖЕМ ДА ГО ПОСТИГНЕМ»… 12:00 ПОЛУНОЩ, 1 ЯНУАРИ… ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА…“

Тътенът на гласовете бе станал страховит. Макс Уиман стискаше своята пръскаща се от адския шум глава, изпълнен с ненавист към всички около себе си. Няколко млади мъже насреща му разкъсваха дрехите на едно момиче. Смееха се, тя също се смееше, правейки се, че се защитава. Беше една от меките зимни нюйоркски нощи. Уиман погледна бялата кожа, и изруга и нея, и младите мъже, но никой не чу прегракналия му от уиски глас.

Някой размаха бутилка пред него, крещейки: „Честита Нова година!“ Той разтреперан грабна бутилката и изля в устата си няколко големи глътки алкохол. След това празната бутилка полетя в тълпата. Весела дебелана се притисна към Уиман и, за негов ужас и отвращение, звучно го целуна по устата. След това смеещ се белокос мъж я дръпна, а тя с желание започна да целува и него.

Две едри момичета приклещиха Уиман помежду си и започнаха да късат дрехите му, наслаждавайки се на забавлението си през последния ден на годината. Той истерично заби нокти в ръцете им и те престанаха, а смехът замря на устните им, когато съзряха безумния гняв в очите му. Внезапно раздвижване на тълпата откъсна Уиман от тях. Друга бутилка се заклати сред човешкото море и той я грабна, но този път не пи. Забързано я затъкна под колана на шортите, държейки ръката си върху нея, докато човешкият въртоп го носеше през ревящата тълпа.

„ШЕФОВЕТЕ НА СИНДИК ЧЕСТИТЯТ НОВАТА ГОДИНА… ТЕЙЛЪР ВЪЗХВАЛЯВА ВЕКА НА СВОБОДАТА…12:05 СУТРИНТА, 1 ЯНУАРИ…“

Уиман беше притиснат до някакво момиче, което хвърли приканващо поглед към младото му лице… след това очите й се изпълниха с отвращение.