— Хм. Дали да не го уволня? — майсторът изучаваше тайно лицата им, надявайки се да долови тяхната реакция. И двамата мъже въздъхнаха с облекчение. — Да. Мисля, че е по-добре да го уволня. Той може да замине за Синдик, за да си отдъхне, ако трябва. Тук не върши никаква работа. Сложи малко супа и му я дай, когато се събуди. — Майсторът, като всеки добродушен човек, вярваше че супата ще му помогне.
Но около 3:30, след две последователни аварийни повиквания, те забелязаха, че Уиман е напуснал станцията, без да се обади.
Дебелият нисък човек ловко си проправяше път сред тълпата в навечерието на Новата година. Но командор Гринел не беше излязъл да се забавлява. Знаейки, че 15 януари е само след петнадесет дена, той се съмняваше, че някога вече ще може да празнува. На петнадесети трябваше да свърши една работа, но тя беше за двама, а досега не беше открил подходящ помощник.
Той се качи на транспортната лента до площад „Колумбия“. Беше му предоставен минимален списък за контакти, но всичко се обърка. Един се беше преместил, а в свободната територия Синдик беше невъзможно да го проследи. Друг беше умрял — от прекалена доза морфин. Трета беше пребила мъжа си до смърт с крак на стол и очакваше началото на процеса в ареста. Командорът си помисли раздразнено за момент: „Защо винаги се оказва, че хората ни тук са толкова нестабилни? Или пък този проклетник Емъри умишлено не ме свързва с надеждни хора, когато изпълнявам мисия? Няма да му се размине, ако е така!“.
Последна в списъка му с контакти беше една жена. Тя нямаше да му е необходима за 15 януари; задачата изискваше помощникът му да притежава известна физическа сила, технически познания и възможност да бъде използван и за в бъдеще от Правителството. Професор Спайсър беше свършила някои полезни неща, свързани с промишления саботаж, но извън конкретната й работа щеше да е само в тежест. Той реши да помисли върху това по-късно.
Саботаж.
Ако кикотещите се трима младежи не наблюдаваха движенията му от седалката от другата страна на пътеката, той щеше да изскърца със зъби. През последните седмици беше нанесъл по своя преценка щети за около 3 милиона долара на промишлеността в територията Синдик. А тъпите кучи синове въобще не бяха забелязали това. Ремонтните бригади бяха построили отново падналите стени, механиците бяха се туткали над повредените двигатели, но ги бяха заменили, аварийните техници бяха ремонтирали многобройните прекъсвания по комуникационните линии и тръбопроводи за гориво.
Той се беше навъртал около мястото на една подобна авария.
— Сам, виждаш ли това? Разтопено е, като че ли от малка термитна бомба. Как, по дяволите, би могло да се случи такова нещо?
— Не зная. Не съм бил там. Давай да го поправим, момче.
— Добре… смяташ, ли че трябва да докладваме на някого?
— Ако искаш. Аз ще спомена на Лари. Но не виждам какво можем да направим. Сигурно са някакви хлапета. Трябва да го отбележиш като естествено износване на материала. Децата са си деца.
Спомняйки си, командорът стисна зъби. Но вече бяха пристигнали на площад „Колумбия“.
Професор Спайсър живееше в една от тухлените къщи на факултета. Конското й лице под мрежичката върху навитата на ролки коса го изгледа от екрана на домофона.
— Да, какво има?
— Професор Спайсър, вярвам познавате дъщеря ми, г-ца Фрийман. Тя ме помоли да ви навестя, като дойда в Ню Йорк. Да не съм закъснял?
— О, драги. Защо? Не. Предполагам, че не. Влезте, г-н… г-н Фрийман.
В антрето тя го огледа неспокойно. Когато говореше, редеше думите като че ли беше на лекция.
— Г-н Фрийман, предполагам, че така предпочитате да ви наричам, преди малко ме попитахте дали не сте закъснели. Разбирам, че въпросът е бил само блъф, но отговорът ми е съвсем сериозен. Вие наистина дойдохте прекалено късно. Решила съм да се оттегля от, да го наречем, от вашата дъщеря, г-ца Фрийман.
Командор Гринел попита само:
— Твърдо ли е решението ви?
— Съвсем. Няма да бъде честно от моя страна да ви оставя без обяснение. Готова съм да ви го дам. Сега разбирам, че приятелството ми с г-ца Фрийман и работата, която вършех, произтичаха от една празнина в живота ми.
Той погледна към снимката на плешив мъж с лула и приятно лице, поставена на масата й.
Тя проследи погледа му и рече срамежливо, но не без гордост:
— Това е доктор Мордикей. От Факултета по стоматология към Университета. Самотен… също като мен. Имаме намерение да се оженим.
— Смятате ли, че доктор Мордикей би желал да се срещне с дъщеря ми?
— Не. Не мисля. Очакваме да имаме много малко време за странични дейности, освен професионалната ни кариера и личния живот. Моля ви, не ме разбирайте погрешно, г-н Фрийман. Аз все още съм приятелка на дъщеря ви. И винаги ще бъда. Но вече не намирам за необходимо да демонстрирам това приятелство. Това прилича на един красив сън, но съвсем безсмислен. Успях да осъзная, че може да се живее пълноценно без г-ца Фрийман. Сега вече става късно…
Тя се усмихна извинително и се надигна.
— Мога ли да ви пожелая щастие, проф. Спайсър? — протегна й той ръка.