Синдик

Т. Дж. слушаше внимателно, хранеше го, криеше го, когато минаваха, не особено често, патрули. Т. Дж. никога не сподели с него историята на собствения си живот, но подпухналата жена, която живееше с един мъж с пожълтели зъби в изоставена цистерна, му я разказа, а гласът й кънтеше между стените от гофрирана пластмаса. Тя разправяше, че Т.Дж. бил химик, разумно проспериращ, разумно щастлив, разумно оженен. Неговата жена му била безпределно вярна, а той — не. С невероятна потайност в продължение на години тя притъпявала болката от изневерите му с пиене, а той въобще не подозирал това. Накрая тя се самоубила след седмица на разврат, прекарана в Ривъредж. Т.Дж. слязъл до Ривъредж да прибере тялото и след като го погребал и изтеглил всичките си спестявания от банката, се върнал отново. Оттогава не напускал Ривъредж.

— Благословена е земята, по която стъпва този човек — бърбореше жената. — Никога не се гневи, никога не псува. Дава ти бутилка, ако имаш нужда. Говори ти, когато си потиснат. Благословен да е този човек.

Макс Уиман излезе от цистерната разстроен. Милосърдието на Т. Дж. се сипеше над това същество и над него самия.

В същия ден Макс каза на Т. Дж.:

— Тръгвам си.

Сивото каменно лице почти се усмихна:

— Не искаш ли първо да се видиш с един човек?

— Твой приятел ли е?

— Някой, който е дочул за тебе. Вероятно би могъл да ти помогне. Мнението му за Синдик е същото като твоето.

Уиман стисна зъби. Болката отново се връщаше. Синдик, Хоган, Инге, изневярата. Господи, да можеше да стовари гнева си върху им.

Червената пелена се отдръпна. Внезапно избухна срещу Т. Дж.:

— Защо? Защо трябва да ме свързваш? Откъде накъде?

— Не ме е грижа за Синдик — сви рамене Т. Дж. — Притеснявам се за хората. Притеснявам се за тебе. Ти си малко побъркан, Макс, като всички нас тука.

— Проклет да си!

— Той има…

Макс Уиман замълча продължително и каза:

— Продължавай, де! — помисли, че друг на негово място би се извинил. Но той не можеше и знаеше, че Т. Дж. знае, че той не може да се извини.

— Малко си побъркан — рече старият човек. Омраза, затворена в бутилка. По-добре да я излееш, а не да я таиш в себе си. По-добре да удариш човека, когото мразиш, и да търсиш възможност да сториш това, вместо просто да го мразиш и да оставиш омразата да те гризе като червей.

— Какво имаш против Синдик?

— Нищо, Макс. Нищо против Синдик и нищо в негова подкрепа. Това, за което съм, са хората. Синдик — това са също хора. Ти също си човек. Стреляй по тях и те ще почнат да стрелят по тебе. Може би ще сразиш Синдик като Самсон в храма, по-вероятно е обаче той да те срази. Но поне ще правиш нещо. Това е важното. Това е нещото, което хората трябва да разберат — или ще свършат в Ривъредж.

— Ти си луд.

— Казах ти, че съм. Иначе не бих стоял тук.

Мъжът дойде по залез. Той беше нисък и топчест, с ореол от изтънели коси и най-студените и жестоки очи, които Уиман някога беше виждал. Те си стиснаха ръцете и младият мъж внезапно усети остра болка в пръста си, забеляза и странния златен пръстен на ръката на госта. След това светът около него се преобърна и потъна в мъгла. Имаше чувството, че му задават въпроси, а той отговаря, и това продължи часове наред.

След това нещата отново се проясниха и топчестият мъж каза:

— Сега мога да се представя. Командор Гринел от Североамериканската флота. Моята задача е вербуването. Предварителният разпит ме задоволява, вие не сте внедрен таен агент и ще бъдете желан поданик на Североамериканското Правителство. Каня ви да се присъедините към нас.

— Какво ще трябва да правя? — попита Уиман твърдо.

— Това зависи от вашите желания. Какво мислите, че бихте искали да правите?

— Да убия няколко души от Синдик — отвърна Уиман.

Командор Гринел го изгледа със студените си очи и накрая каза:

— Смятам че това би могло да се уреди. Елате с мене.

* * *

Те отпътуваха с влак за Кейп Код. В полунощ на 15 януари Командор Гринел и Уиман напуснаха хотелската си стая и минаха по притихналите улици. Командорът прикрепи малки пакети към четирите крака на микровълновата предавателна кула, която свързваше Кейп Код с обществената комуникационна мрежа на Континентал прес, а след това и други пакети към плъзгащата се врата на полицейския участък.

В 1:00 през нощта кулата експлодира, а плъзгащата се врата се превърна в яркосиня локва от разтопен метал. Едновременно с това 50 души в пуловери и кепета се появиха неизвестно откъде на централната улица. Половината от тях барикадираха улицата и започнаха да стрелят по гражданите и полицаите, които се опитваха да се приближат прекалено. Останалите започнаха систематично да разграбват магазините между барикадата и брега.

Присветвайки с фенерче кодовия сигнал, командор Гринел се приближи до граничната линия и беше пропуснат да мине заедно с Уиман, който го следваше по петите. Стоките, нападателите, командорът и Уиман бяха на борда на подводницата в 2:35 и 10 минути по-късно вече се потапяха.

След като размени поздрави с командира на подводницата, Гринел представи Уиман.