Синдик

Светът пред него се провали. Двамата цивилни агенти, които обикаляха гарата, погледнаха към Гринел и му кимнаха. По-едрият дори несъзнателно вдигна ръка като за полицейски поздрав.

Гринел всъщност беше Морис Ригън — загадъчно непознатият за Оливър, който знаеше кой кой е в чикагската полиция. Гринел беше взет назаем от Североамериканската флота, повикан поради факта, че познава Чарлз и Лий Фалкаро, лицата, гласовете, поведението им. Гринел беше експерт в претърсването на градове и нямаше грижа за глупости като човешки права и обществено мнение. Гринел беше специалистът, който можеше да вкара военни части в града. Гринел беше специалистът, временно внедрен с ранга на един Ригън, така че да успее да си свърши работата.

Закръгленият нисък човек бързо стигна до въртящата се врата и застана до нея, а погледът му бе изпълнен с примирение.

Колко ми е тежко, като че ли си казваше, че имам толкова тъпо задължение. Колко тежко е за елитен офицер като мен да стои на караул преди заминаването на всеки влак за Синдик.

Младежът с отпуснатата челюст, който всъщност бе Лий Фалкаро, го погледна над вестника и кимна преди да потъне отново в представленията на „Тайя Джуана“. Тя знаеше всичко.

Пасажерите започнаха да се нареждат на опашка пред въртящата се врата, измъкваха парите си и приготвяха пропуските си. След минута той и Лий Фалкаро трябваше или да се присъединят към опашката, или да останат подозрително на опразнения перон. Тук щеше да бъде пусто в продължение на двадесет и четири часа, до следващия влак. И тогава Гринел тръгна по перона с празен поглед. Поглед на човек, забързан към мъжката тоалетна. Гаровите полицаи и двамата боксьори, които го придружаваха, се оттеглиха към въртящата се врата и подхванаха разговор.

Чарлз последва Гринел със същия безучастен поглед и влезе в тоалетната по петите му.

Гринел го видя в огледалото над мивката, извъртя се, отвори уста да извика и бръкна с ръка под сакото си. Десният прав на Чарлз изплющя във врата му. Командорът падна, а главата му се килна под странен ъгъл. От крайчеца на устата му потече кръв върху ризата.

— Помниш ли Марта? — прошепна Чарлз, наведен над тялото. — Това е за убийството. — Той огледа облицованото с плочки помещение. Имаше шкаф за парцали с открехната врата, в който точно се намести отпуснатото тяло на Гринел.

Чарлз излезе от тоалетната и се нареди на опашката. Тя му се стори дълга километри. Лий Фалкаро вече не подпираше колоната. Мярна я някъде в редицата, все още скрита зад списанието. Монорелсата запя пискливо от вибрациите на влака, ударил спирачки на повече от километър преди гарата; надписът „отключено“ върху въртящата се врата светна.

Имаше обичайната пипкавост, обичайните надписи „моля, разгънете банкнотите си“. Лий до края запази своята небрежна стойка. Надписът на автомата я предупреди: „неточна стойност“. Зад нея един мъж изръмжа:

— За бога, хлапе, всички тебе чакаме!

Полицаите си говореха встрани и не обърнаха внимание. Когато Чарлз стигна до вратата, един от тях казваше:

— Може би е нещо от храната, пада му се на тоя натрапник…

Останалото се изгуби в щракването на вратата, която го пропусна да влезе.

Той се настани в удобното пневматично кресло, докато влакът ускори до 600 километра в час. Надпис във вагона съобщаваше, че следващата гара е Буфало. Появи се и Лий, залитаща от ускорението по пътеката между седалките. Тя го забеляза, хвърли вестника, спусна се към него и седна в скута му.

— Безобразие! — изръмжа мъж от другата страна на пътеката. — Просто безобразие!

— Още нищо не сте видели — отвърна Лий и целуна Чарлз по устните.

Мъжът се задъха:

— Аз непременно ще докладвам това на властите, когато пристигнем в Буфало!

— Да — отвърна заетата с целувки Лий. — Направете го, сър. Непременно го направете.

XXII.

— Не ми хареса реакцията му — обясни Чарлз на Лий в преддверието на офиса на Ф. У. Тейлър. — Не говорихме дълго по телефона, но въпреки това не ми хареса реакцията му. Като че ли смяташе, че съм превъзбуден. Или пиян. Или се шегувам.

— Мога да го уверя, че не си такъв — топло му отвърна Лий Фалкаро. — Отбивай се при мен по всяко време.

Чарлз й отговори с притеснена усмивка. Вратата се отвори и те влязоха вътре.

Чичо Франк ги огледа.

— Вече ви бяхме отписали. Как е?

— Лошо — каза Чарлз. — По-лошо от всичко, което можеш да си представиш. Има нелегална организация, която се занимава с политически убийства.

— Много лошо — повтори старият човек. — Трябва да разтърсим организацията на телохранителите. Да направим присъствието им задължително през цялото време, да ги проверяваме и да разберем дали наистина могат да стрелят. Мразя подобни мерки, но не можем да допуснем Правителството да избива хората ни.