Синдик

Оливър беше закупил дрехи според указанията на Лий — два мъжки костюма, негова мярка. Единия Лий остави за Чарлз, а втория стесни за себе си. Когато започна да инструктира Чарлз как да се държи навън, той избухна в скептичен смях. Лий го увери, че говори съвсем сериозно, а Оливър, изненадан от неговата наивност, потвърди, че поведението му съвсем няма да е нещо необикновено — поне не в Моб. След това Чарлз избухна в негодувание, но Лий му кресна да млъква. Последният му слаб протест беше:

— Но какво ще правя, ако някой приеме предложението ми?

Тя вдигна рамене, за да покаже, че проблемът си е негов и продължи да подрязва и боядисва косата си.

Беше ранно утро, когато Лий целуна Оливър за сбогом и нареди на Чарлз:

— Ще се видим на гарата. Не ми казвай довиждане — и излезе от апартамента като тъмнокосо, леко накуцващо момче. Чарлз я проследи надолу по улицата. Един полицай се обърна и я изгледа, после продължи по пътя си.

Половин час по-късно Чарлз стисна здраво ръката на Оливър и също излезе.

Този ден Оливър не отиде на работа. Остана и облегнат на масата, рисува безбройни скици на главата на Лий Фалкаро.

Времето, Големият шегаджия, мислеше си той. То отваря вратата пред теб и ти показва в съседната стая маси, отрупани с лакомства — вкусни и шарени; мъже и жени, насядали около масите, които са приятно изненадани да те видят и те канят да празнуваш с тях. Има ростбиф, ако държиш на традициите; има черен хайвер, ако обичаш да експериментираш; има печена риба, ако си лекомислен — ела на празника, опитай по-малко от всичко. И ти се отправяш към вратата.

Но Времето, Големият шегаджия, издърпва килима под краката ти и затръшва вратата, а гостите на празника се смеят до припадък на твоята доверчива, ранена душа.

Оливър бавно довърши петнадесетата скица на Лий Фалкаро. Искаше му се да се осмели и да включи радиото, за да чуе новините. Но навярно, мислеше си, след това щеше да чуе гласа на въоръжения патрул пред вратата си.

XXI.

Чарлз тръгна надолу по улицата, но веднага се натъкна на един полицейски сержант, който препречи пътя му.

— От къде сте, сър? — запита полицаят, готов да извади оръжието.

Чарлз преглътна и си припомни напътствията на Лий Фалкаро.

— О, отблизо, сержант. Аз съм оттук наблизо.

— Защо сте нервен?

— Защото, сержант, вие сте толкова вълнуващ тип, повярвайте ми. Някой някога казвал ли ви е, че униформата ви стои прекрасно?

— Да не бях в униформа, нямаше да те пусна, сестро. Ако всичките въоръжени части не бяха на крак в търсене на двамата луди, убили г-н Ригън, щях да те прибера за плюене върху тротоара. Изчезвай по дяволите и стой настрана. Няма да забравя лицето ти.

Чарлз побягна. Това поведение се оказа ефикасно.

Опита още веднъж с неуниформен полицай. Един от новопристигналите новодошли полицаи беше трети и последен. Той удари Чарлз в челюстта и го изпрати по пътя му с ритник отзад. Чарлз беше предупреден, че подобно нещо може да му се случи:

— Разчитай на буйните им реакции. Това е ключът към успеха. Ще ги предизвикваш да доказват яростно своята мъжественост. Така временно ще забравят основната си задача. Много е вероятно да получиш само няколко тупалки. Всичко, което можеш да направиш, е да ги изтърпиш. Ако успееш, когато премине опасността, ще видиш, че си се отървал леко.

Ударът в челюстта не беше от професионалист. Ритникът беше незначителен, и само ускори движението му към Мичиганския транспортен терминал. Според големия часовник експресът Чикаго-Буфало трябваше да тръгне след петнадесет минути. Блестящата единична релса пресичаше далечния край на чакалнята. Повечето от петдесетината души на перона бяха хора, които щяха да се върнат от Буфало… на които можеше да се разреши да посетят Синдик без каишка на врата, и без опасност да откажат след това да се върнат покорно. Добре облечени, разбира се, и много над средната възраст, със залог в Моб, по-силен от желанието да бъдат свободни. Имаше и някакъв младок с отпусната челюст, въпреки че — о, това беше Лий, облегната на една колона и четяща „Зелените страници“.

Кои в тълпата бяха ченгетата? Дебелият мъж с неспокойни очи, естествено. Непорочният младеж, който се движеше напред назад и се вглеждаше в лицата на хората.

Чарлз отиде до автомата за вестници, постави монета в отвора за „Моб — Кратка история“ от същия Ароусмит, който беше разкрасил и дезинформирал неговата младост.

Без значение, помисли си той. Влакът идва. Само трябваше да пусне монетата в отвора на въртящата се врата, да покаже пропуска пред камерата, да се качи и… това е. Освен ако монетата не беше фалшива, или пропускът не беше фалшив. Тогава вратата щеше да се заключи и всички възможности за бягство да пропаднат. Монетата му беше току-що проверена, но пропускът — досега не бе имал възможност да го опита, нито време. Дали вероятността да се качи беше две към едно?

Вероятността рязко спадна към нулата, когато един закръглен нисък човек, следван от двете страни от двама мъжаги, влезе в гарата.

Командор Гринел.