Синдик

Кредитната служба беше, разбира се, отворена. През прозорците й можеше да се видят блестящи млади мъже и красиви млади жени, изгарящи от желание да ти помогнат, независимо в каква финансова бъркотия си попаднал. Той влезе и се завлече до едно гише, където едрогърда, медногласа блондинка преливаше от отзивчивост към него. Излезе с чек за хиляда и петстотин долара, след като бе подписал безкрайна купчина документи, пазейки спомена за меката ръка на момичето, помагаща му да държи писалката. Какво беше напечатано на тези хартии знаеха само господ и Службата за авансиране. Той познаваше мъже, които се оплакваха, че са изплащали заеми от Службата през по-голямата част от живота си. Бе срещал и хора, които твърдяха, че Службата е собственост на Благотворителния Фонд „Ригън“, но това сигурно беше лъжа.

Улицата беше препълнена с хора — странници, които не приличаха на одърпания художник. Мускулести мъже — чикагски тип. Ако някой се опиташе да ги закачи, нямаше да види нищо добро. Те се вглеждаха в лицата на хората, които минаваха покрай тях.

Обхвана го страх. Стъпи на тротоара и забърза към къщи. Надяваше се там да намери спокойствие. Изглежда нямаше мира за опънатите му нерви. Вратата на входа се отвори послушно, когато й каза „Ригън“, но асансьорът продължаваше да стои тъпо и неподвижно при думите „седми етаж“. Той повтори разчленено „сед-ми етаж“. Вратите зад него се затвориха с подигравателен пневматичен стон и кабината спря на осмия. Уморено слезе до седмия етаж и прошепна „кобалтово синьо“ на своята врата, след като крадешком огледа фоайето около себе си. Вратата като по чудо се отвори и той понечи да отиде до телефона, за да се свърже с Латам, но не го направи. Вместо това се стовари в сивокафявия пневматичен стол, а 250-доларовия микрофон, марка „Хоторн Електрик Степсейвър“ обърна към него тъпата си муцуна. Натисна един бутон на стола и 600-доларовата хай-фи уредба избра произволен запис. Провлачена мелодия за тромпет изпълни стаята. След два такта замря, а струнни и дървени духови инструменти я подеха отново и отново…

Музиката го откъсна от мислите му, сладостта се разнасяше в главата му. Беше Гершуин, „Изгубената симфония“. Той си припомни как е умрял Гершуин. В мозъка му имало малка бучка, също както в гърлото на Оливър.

Времето — Големият шегаджия. Годините летят. Внезапно разбираш, че си на средна възраст, все тичащ до медицинския пункт за това и онова. Внезапно ти казват, че гърлото ти трябва да бъде изрязано или ще умреш в отвратителни мъки. И какво ти остава, и имаш ли някаква полза от всичко, на което си разчитал досега? От лотарията, от картата ти за пътуване, от документите на Службата за заеми, от гадната храна, която никога не си обичал, от работата ти, която всъщност е по-тежки окови, отколкото някой осъден някога е носел във варварските времена на Правителството. Това ли е животът, за който Ригън и Фалкаро са бленували?

Той размрази един хамбургер, претопли го и го изяде, а след това по навик отиде в таверната. Не обичаше да пие всяка вечер, но трябваше да се среща с момчетата и да бъде като тях. Иначе това щеше да стигне до фабриката и можеше да му донесе нова черна точка. Имаше и надбягвания в Хоторн, трябваше да заложи поне два долара. Никога не печелеше. Нито на конни залагания, нито на зарове, нито на лотария.

Колеба се дълго пред обления в неонови светлини салон. След това се обърна и потъна в мрака далече от града, завладян от усещания, които не искаше или не можеше да разбере. Имаше само неясна надежда, че като постои на дюните и се взре в тъмните води на езерото, би могъл да се утеши.

След около половин час достигна широколистна гора, след това иглолистна. Промуши се през шубраците, прегази някаква ливада и стъпи върху белия крайбрежен пясък. Там лежаха двама души: мъж, толкова здрав и мургав, като че издялан от дъб, и жена, толкова бяла и нежна, като че изваяна от слонова кост.

Той се извърна срамежливо от жената:

— Добре ли сте? — обърна се към мъжа. — Мога ли с нещо да ви помогна?

Мъжът отвори зачервените си клепачи.

— По-добре ни остави сами. Ще ти навлечем само неприятности.

Оливър се засмя нервно:

— Неприятности? Не се безпокойте за това.

Мъжът го измери с поглед:

— По-добре си иди и не разказвай за нас. Ние сме врагове на Моб.

След кратка пауза Оливър рече:

— И аз съм такъв. Не си отивайте. Ще се върна с някакви дрехи и с храна за вас и за дамата. След това ще ви заведа в къщи. Аз също съм враг на Моб. Просто досега не съм знаел това.

Тръгна си и след малко се обърна.

— Няма да си отидете, нали? Наистина искам да ви помогна. Мисля, че няма да успея да помогна на себе си, но сигурно има нещо, което мога да направя за вас…

Мъжът уморено отвърна:

— Няма да избягаме.

Оливър побърза. Нещо се смесваше с дъха на бор тази нощ. По средата на пътя към дома си той разбра: миризмата на горящ петрол.

XX.

Лий изруга и каза:

— Ако искам, мога да стана.

— Ще останеш в леглото, независимо дали искаш или не — отвърна Чарлз. — Ти си болна.