Оливър не успя да протестира срещу вкуса на пластмаса и алкохол и срещу болката от притиснатия език. Усети внезапно изстудяване и метално кръцване, което го стресна; след това Райърдън извади инструмента от устата му и съвсем го забрави. Обади се на някого от бюрото си. Влезе млад човек, по-млад и от Райърдън.
— Приготви намазка от това тук, но веднага — каза патологът, като му подаде форцепса, на върха на който трептеше нещо слузесто. — Да изпратят изследванията, от три до девет хиляди включително.
Той започна да попълва графики, без да обръща внимание на Оливър, който седеше, изпотен от притеснение. После излезе, но скоро се върна.
— Готово е — каза кратко. — Може да се оперира и няма да загубите много тъкани — надраска нещо на лист хартия и я подаде на Оливър. Художникът прочете откъслечно: „… преден… epothelioma… metastases… гигантски клетки…“
Райърдън говореше:
— Дайте това на Латам. Това е моето заключение. Нека се свърже с хирург. Колкото по-рано направят операцията, толкова по-добре, освен ако не искате да изгубите ларинкса си. Прегледът струва петдесет долара.
— Петдесет долара — повтори художникът объркано. — Но д-р Латам ми каза… — Той се засуети и извади чековата си книжка. Само тридесет и два долара в сметката… Всъщност вече минаваше три часа, така че неговият чек нямаше да бъде депозиран днес — той бавно и внимателно го попълни.
Райърдън го пое, прочете го подозрително, сложи го настрана и кимна:
— Всичко хубаво, г-н Оливър.
От Медицинския център Оливър се отправи през бизнесцентъра към колонията на художниците. Заводите „Ван Гог“ изглежда бяха получили голяма поръчка от Мексико — комините им бълваха с пълна сила и вонята на безир и терпентин се усещаше остро във въздуха. Но нещастните педали от Рембранд Лтд., от другата страна на площада, нямаха тоя късмет. Бяха безработни от месец и все още нямаше изгледи за работа. Някой го изблъска от тротоара, някой, който много бързаше. Оливър въздъхна. От ден на ден това място все повече заприличваше на Чикаго. Понякога си мислеше, че се е отдал на занаята не защото имаше някакъв особен талант, а защото художниците обикновено преживяваха добре, не бързаха да те фраснат в лицето и не бяха толкова агресивни, когато се напиеха.
Един студен, вътрешен глас му каза: „Изчезвай оттук. Отивай при Латам. Докторът рече «колкото по-бързо, толкова по-добре».“
Отби се при Латам, чиято чакалня беше пълна с изнервени жени. След около час успя да влезе при стария човек и му подаде бележката.
— Не се притеснявай — успокои го лекарят. — Райърдън е добър специалист. Щом казва, че може да се оперира, значи може. Не е зле Финсен да извърши операцията. Ако той я направи, няма да има никакви проблеми. И Финсен е голям специалист. Таксата му е хиляда и петстотин.
— О, господи! — преглътна Оливър.
— Какво се е случило — нямаш ли толкова?
За своя изненада и ужас Оливър дръпна пред д-р Латам истерична реч за това, как той няма толкова пари и кой ли има такава сума и как ли другите се оправят с покачващите се цени, и как всички му се подиграват, това се отнася и за докторите, и ако случайно свъртиш два долара в джоба си, бакалинът непременно узнава за това и не те оставя на мира, докато не ги сложиш на тезгяха за някоя кутия скапана храна, и какъв по дяволите е този гнусен свят.
Латам слушаше, усмихваше се и кимаше с глава но без да чува, както по-късно осъзна Чарлз. Гласът му спадна и Латам любезно го прекъсна:
— Добре тогава. Ти просто ела, като уредиш финансовите си проблеми. Тогава ще се свържем с Финсен. Той е добър човек, няма да има за какво да се притесняваш. И помни: колкото по-скоро, толкова по-добре.
Оливър се измъкна от кабинета и тръгна направо към сградата на Моб. Лесно намери офиса на Благотворителен фонд „Ригън“. Служителката възмутено му се сопна:
— Трябва да се срамувате от себе си! Опитвате се да използвате Фонда, когато има хора в истинска нужда, които не могат да бъдат задоволени! Не, не искам да ви слушам повече, ако обичате. Има ли други чакащи?
Чакащи какво? Същото отношение?
Оливър се сети стреснато, че не се е обадил на бригадира си във фабриката, както обеща, а беше пет без четири. Нервно запристъпя пред телефонната кабина, окупирана от някаква дебела жена. Тя го забеляза, сви устни, окачи слушалката… и остана в кабината. Започна бавно да търси нещо в ръчната си чанта, извади монета и бавно започна да набира нов номер. Когато той се обърна и си тръгна съкрушен, тя го изгледа с тържествуваща усмивка. Оливър имаше добро работно досие, но едва ли щеше да остане с такова. Една черна точка, втора черна точка, и някой ден — край.