Никой в стаята, включително и Чарлз, не се усъмни дори за миг, че остриетата на пергела ще потънат в очните ябълки на техника, ако той откаже.
— Направи каквото казва, Уил — измънка той, а погледът му се кръстоса върху пергела. — За бога, направи каквото казва. Тя е луда.
Като наблюдаваше внимателно Чарлз и пистолета, един от мъжете се придвижи към червената ръчка и я свали надолу. Железобетонната преграда се вдигна и откри камерата. Воят на стандартния предупредителен сигнал за радиоактивна опасност се разнесе печално по целия кораб.
— Изхвърлете активната маса от реактора — каза Чарлз. Очите му търсеха изхода и го намериха — боядисан в червено люк, стандартен за подобно помещение.
Техникът застена:
— Не можем да направим това! Не можем да направим това! Торий за милиони долари, със стотици години живот. Имайте сърце, сър! Ще ще ни обесят!
— Могат да го извадят от морето — отвърна Чарлз. — Изхвърлете го.
— Изхвърлете горивото — повтори Лий. — Тя не беше помръднала.
Очите на старшия техник бяха все още зад остриетата на пергела. Той изплака:
— Изхвърлете го.
— Добре, шефе. Помни, че отговорността е твоя.
— Действайте — стенеше главният.
Техникът превключи нещо върху контролния панел. След миг постоянният грохот на турбините секна и палубата на кораба престана да вибрира под краката им.
— През люка, Лий — извика Чарлз и се хвърли след нея в зейналия овален отвор. Попадна в нещо като подводен звънец без дъно, прикрепен към корпуса на кораба. По стените бяха завинтени блестящи скоби, водещи под водата. Той пусна пистолета, пое няколко пъти дълбоко въздух и заслиза. От Лий нямаше и следа.
Отблъсна се в тъмната вода настрани от кораба. Можеше да бъде и по-лошо. Вниманието на екипажа щеше да бъде ангажирано с пожара, алармата за радиационна опасност и мъртвия им шеф, така че едва ли щяха да тръгнат да търсят две мяркащи се над водата глави.
Той се показа на повърхността и заплува, без да се обръща към кораба. Черната му коса щеше да се вижда по-трудно, отколкото бялото му лице. Пък и ако трябваше да получи залп от куршуми, предпочиташе да не разбере за това предварително.
За момент пред себе си видя русата коса на Лий да се носи по вълните и да изчезва. Пое си дълбоко дъх, гмурна се и заплува под водата към нея.
Когато отново се показа над повърхността, огромни пламъци осветяваха небето и черният пушек от горящия бензин изпълваше въздуха. Гмурна се отново и този път успя да хване Лий. Лицето й беше мъртвешки бяло, а очите й — празни. Не можеше да разбере откъде взима сили. Зад тях трещяха огнени фойерверки и виеше сигналът за радиоактивна опасност. Пред тях се мержелееше брегът.
Чарлз хвана голата й ръка, прехвърли я през врата си и заплува към брега. Дробовете щяха да се пръснат в гърдите му, а мракът наоколо го притискаше към дъното. Той едва вдигаше натежалата си от умора ръка и загребваше водата като че ли всеки удар щеше да бъде последен, но по някакво чудо все намираше сили за още едно загребване.
XIX.
Не беше лесно да си вземеш свободен ден, ако работиш във фабрика за маслена живопис. Кен Оливър беше малко закъснял, когато се промъкна във вмирисаната на дезинфектанти чакалня в Мичиганския градски медицински център. Параболичен сензор в тавана регистрира излъчваната от човека топлина и го съпроводи през залата до стола. Метален глас каза:
— Представете се, моля.
Той стреснато съобщи основните неща в микрофона:
— Аз съм Кен Оливър. Работя в Синия отдел, корпорация за бои и химикали „Пикасо“. Доктор Латам ме изпрати тук за — как му казвате? — биопсия.
— Благодаря. Моля, седнете.
Той се усмихна, защото вече беше седнал и взел списание — последния брой на Спортни новини от Илиной, по-известно като „Зелените листи“ (Грийн Шийт). Всички в Моб го четяха. Издаваше се и на Брайлова азбука, която слепите разчитаха с върховете на пръстите си, а за онези на които липсваха и пръсти, имаше говорещо издание, записано върху лента.
Прегледа отправките към статиите — водеща през този месец беше „Благодаря на бога, че умирам от рак на гърлото“.
Облегна се на стола замаяно, а чакалнята се завъртя пред очите му. Не, помисли си. Не. Не можеше да бъде. Това бе само едно банално възпаление на гърлото — нищо повече. Трябваше да се е побъркал, за да отиде при Латам. Таксите бяха огромни, а на него, както винаги, не му достигаха парите. Но рак — толкова много случаи имаше около него — а лекарствата като че ли вече въобще не помагаха… Латам почти му беше обещал, че заболяването му не е злокачествено.
— Г-н Оливър — проехтя от високоговорителя — заповядайте, моля, в офиса на д-р Райърдън, номер десет.
Райърдън беше по-млад от него. За лекар на обща практика това не се приемаше добре, но за специалист беше нормално. Д-р Райърдън беше специалист-патолог. Млад специалист с кисело лице.
— Добър ден. Седнете тук. Отворете устата. По-широко, моля. Отпуснете се, глотисът ви е блокиран.