Синьочервения Метусалем

Дрехите на най-знатния сред тях бяха съшити изключително от коприна. Носеше драгоценна шпага, а сбруята на коня му бе обкована с масивно сребро. Наброяваше може би шейсет години и имаше много достолепен вид, за което немалко допринасяха дългите сплотени мустаци, достигащи до гърдите. На шапчицата си нямаше топче — сигурен знак, че не е мандарин, но въпреки това неговата поява навярно предизвикваше същото страхопочитание, както тази на някой висш имперски чиновник.

Той скочи от седлото с младежка пъргавина и се упъти към вратата на странноприемницата, където бе посрещнат от съдържателя с дълбоки поклони. Той не се отнесе с него като към нискостоящ, а по много дружелюбен начин — както това би станало между равноправни: сключи ръце и като се поклони, ги положи на раменете на стопанина.

Студентът се отдръпна от прозореца и зае със спътниците си една от определените за посетители пейки. Малко след това кралят на просяците влезе със своите придружители. Той изглежда остана изненадан да завари тук такива знатни чуждестранни гости и поздрави присъстващите с дълбок поклон. Те се изправиха и също се поклониха.

— Идвам, за да остана тази нощ при вас — каза Той на съдържателя. — Имате ли свободни стаи за спане?

— За съжаление, не — отвърна смутено запитаният. — Дадох ги на тези милостиви господа. Височайши закрилнико.

— В такъв случай ще спим тук, в общото помещение.

Тогава Метусалем забеляза вежливо:

— Могъщият крал на бедните и нуждаещите се не бива да се лишава от удобства заради нас. Ние с удоволствие ще му отстъпим една стая.

— Нима знаете кой съм? — попита кралят.

— Току-що разбрах, но и отдавна вече зная каква почит трябва да ви отдава човек.

— Е, тогава навярно сте чул и че Той никога не престъпва законите на вежливостта. Би било нарушение на добрите нрави, ако злоупотребя с вашето великодушно предложение.

— Но не повеляват ли тъкмо тези добри нрави всеки по-млад да отстъпва пред по-стария?

— Да, но и нискостоящият пред високопоставения. А по-знатният от нас двамата сте вие.

— О, не, вие сте крал.

— Само един крал на бедните и злочестите! Мога ли да узная вашите сияйни имане?

— Иманета ни са вписани в този куан на императора.

Подаде му паспорта, получен от Тонг-чи. Той го разгъна и като видя печата и подписа, се поклони три пъти почти до земята. Когато стигна до края, поклони се още веднъж, сдипли паспорта и му го върна с думите:

— Това е най-високата препоръка, която човек може да получи при нас. При все това се осмелявам да ви предложа и моите скромни услуги.

— Вашето благоволение е сърдечно добре дошло при мен, понеже зная, че приятелството на могъщият Той често постига повече от един такъв куан.

— Това е вярно. От време на време ми се отдава възможност да бъда полезен на някого. Вашите блестящи имена имат чуждо значение, но едно от тях ми е познато. Кой от вас е господин Сай-тай-най?

— Този млад мъж тук, наричан от нас Рихард, което в Китай би се изговаряло като Ли-ха-ле-де. Той е племенник на господин Сай-тай-най от Хо-тзинг-тинг, когото може би познавате.

— Познавам го и го уважавам. Вие вероятно възнамерявате да го посетите?

— Да, утре сутринта ще продължим пътуването си, за да му заведем братовия син, когото е поканил.

Той кимна приятелски на гимназиста и още веднъж увери пътешествениците в своята закрила, която може би щяла да им бъде от полза.

— Че тази закрила е много силна, вече го узнахме — отбеляза Дегенфелд. — Ние се намирахме в голяма опасност, но веднага щом удостоверихме, че вашата могъща десница се простира над нас, неприятелите се превърнаха в приятели.

Той направи учудено движение и попита:

— Кой бяха тези хора?

— Куай-тзе. Срещнаха ни по път.

— Куай-тзе действително са приятелски настроени към мен и привържениците ми. Но как успяхте да се позовете на мен? Как им доказахте, че съм ваш закрилник? Та това и на мен самият е неизвестно.

— Показах им втория куан, който притежавам.

Даде му в ръката документа за закрила и свободен пропуск и бе удоволствие да се наблюдава лицето на Той.

— Как? Моят собствен куан! — възкликна. — И то куан първи клас, от който съм издал твърде малко! От един определен знак разбирам, че това е куанът на моя зет от Куанг-чеу-фу!

— Имате предвид Ху-тсин, бижутера. Удаде ни се да му окажем една малко услуга и когато той чу, че възнамеряваме да се отправим към вътрешността на страната, където могат да ни очакват трудности или дори опасности, ни снабди с този куан.

— Оказали сте услуга на моя Ху-тсин? Тя не може да е била обикновена, тъй като заради някоя делнична услуга той не би се разделил с паспорта. Мога ли да науча какво се е случило и как сте се запознали с него? Тъкмо носят чая. Каня ви най-покорно да го изпиете с нас. Същевременно ще можем да разговаряме за моя зет.

— С удоволствие бих ви разказал, но се касае за събитие, за което може да се говори само доверително.

— Тези мъже са мои офицери, мои приятели, от които нямам тайни. Те могат да чуят всичко, което имате да кажете.