Синьочервения Метусалем

Дегенфелд беше извадил от портфейла си един плик, съдържащ споменатото писмо на Ие-кин-ли. Тъй като в Китай жените дори от по-високите съсловия не умеят да пишат и четат, понеже не получават уроци, той подаде писмото на стопанина и каза:

— Моля, прочетете го на глас!

Човекът взе листа и едва хвърлил поглед върху първите редове, възкликна високо:

— О, Всемогъщество на Провидението! О, Доброта на Небето! Наистина е така; този Височайш господин каза истината. Да чета ли?

Той отправи въпроса към жената, намираща се в състояние на дълбоко вълнение. Трепереше с цялото си тяло и не можеше да произнесе едно гласно „Да“. Ето защо само с кимване на глава му даде да разбере съгласието й. Онзи прочете:

„До Хоа-кеу от фамилията Панг, род Сен-хо, изгубената съпруга на моята душа и майка на моите изчезнали синове и дъщери. От Йе-кин-ли, избягалият от Чин.“ Това бе адресът на писмото. Четецът не продължи нататък. Екнаха четири вика — от двамата сина и двете дъщери. А майката бе изпаднала в несвяст от радост.

Почтеният Метусалем не бе помислил, че човек не бива да поднася такива новини на нежните жени без необходимата подготовка. Двете дъщери обвиха ръце около майката и заридаха.

— Дойде й твърде много, твърде изненадващо. Да отидем във вашите покои — каза хоей-хоей.

Вдигна на ръце изпадналата в безсъзнание жена и я изнесе. Девойките го последваха, а двамата синове се втурнаха към Метусалем и Йин-тзиан го попита устремно:

— Господине, писмото от нашия баща ли е?

— Да — отвърна запитаният.

— И тази жена е нашата майка?

— Тя е. А нейните дъщери са Меи-пао и Сам-минг, вашите сестри.

— О, Небеса, о, чудо! Нашата майка и сестрите ни! Ела, братко, да вървим при тях!

Те побързаха след близките си. Останалите не знаеха какво се бе случило. Дегенфелд им обясни накратко. Съобщението му ги изпълни с голяма радост и дълбоко вълнение, на които дадоха израз с отрадни слова. Търнърстик сне пенснето и потривайки очи, рече:

— Каква среща! Каква сцена! Но от ваша страна, Метусалем, беше много несправедливо да знаете, а да мълчите и хитрувате зад гърба ни. Ние също бяхме съвсем неподготвени и колко лесно бихме могли и ние да изпаднем в несвяст!

— Ако и не чак т’ва — обади се Готфрид, — защот’ аз не съм приятел на безсъзнанието, но ’се пак аз тоже съм недоволен от вас, старий Метусалем. След кат’ ма направихте довереник на златната афера, то можехте и при таз по-нататъшна работа да ми дадете някой потаен, многоречив знак. Съвсем безотговорно е един възрастен мъж да те катурва току-тъй от едно усещане в друго! Колко лесно може да напакости т’ва на една мека душа. Пък човек има и сърце! Така ли, минхер?

— Ja (да) — отговори дебеланкото, който държеше в ръка шотландската си барета и бършеше с нея сълзите на умиление, бликнали от малките очички. — Ik heb ook een hart, en mijn hart is good, zeer good. Ik moot snuiven en snuiten, dat deze mensen elkaar gekregen hebben. Ik ben daardoor zo zwak geworden, dat ik zitten moet. (Аз също имам сърце, а моето сърце е добро, много добро. Трябва да се издухам и изсекна, защото на тези хора бе дадено да се съберат. Така ми прималя от това, че се налага да седна.)

Той поиска да се отпусне на стола, ала Метусалем го спря:

— Не сядайте пак, минхер! Нашето присъствие тук само би попречило. По-добре да оставим тези добри хора сами, като безшумно се отдалечим.

Напуснаха тихо стаята. Навън се бяха събрали още повече хора, които им сториха почтително път и ги придружиха, докато стигнаха страноприемницата.

Глава 16 Под закрилата на просешкия крал

Минхер бе така покъртен от умиление, че помоли Метусалем хем да вземе да се погрижи за една добра, обилна вечеря. Синьочервеният направи знак на съдържателя да приближи, за да му даде необходимите указания. Тъкмо се бяха събрали и обсъждаха нещата, отвън прозвучаха високи възгласи и стоящите пред къщата хора се втурнаха по улицата.

— Каква е тая работа? Какво викат там? — попита Дегенфелд гостилничаря.

— Не можах да разбера добре думите. Ще надникна да видя какво се е случило — гласеше отговорът.

Той излезе пред вратата, ала веднага се върна и се провикна радостно:

— Знаете ли, височайши господарю, кой е дошъл?

— Разбира се, че не. Кой?

— Той, Той, никой друг, а самият Той!

— Я гледай! Кралят на просяците?

— Да, кралят на просяците. Тъй като е вече късен ден, той няма да продължи, а ще иска да остане при мен. Трябва да го поздравя с „добре дошъл“!

Той се отдалечи бързешком.

Метусалем обясни на спътниците си кого очакват хората вън и те приближиха с него до отворения прозорец, за да видят този толкова прочут и влиятелен мъж.

Гласовете на приближаващите ставаха по-високи и по-високи. Чу се конски тропот, а след това се появиха, обкръжени от народа, десетина много добре въоръжени конници, които най-малко от всичко правеха впечатление на просяци. Конете им бяха от благородна кръв, а облеклото навяваше мисълта, че са много състоятелни хора.