Синьочервения Метусалем

— Тоя мършав, дребен негодник? Т’ва не ми го побира главата. Оттук подуших, т’ва изобщо не беше ракия. Миришеше на деветдесетградусов спирт. И едно таквоз пълно гърне? Не, не е бил свещеникът.

— Аз бях — поясни тогава дебелият. — Аз изпих ракията.

— Вие? — запита учуден Метусалем. — Вие ли му отмъкнахте каната?

— Да.

— И я изпразнихте до дъно?

— Ja; hij was toch zeer klein en de brandewijn zwak. (Да та тя беше твърде малка, а ракията — слаба.)

— Сега нещата действително ми се изясняват. После сигурно сте изял и целия сладкиш?

— Ik heb hem opgevreten. (Аз го излапах.)

— И всичкото месо?

— Heb ik ook opgevreten. (Него също излапах.)

— Ама преди туй в хотела вие така обилно се нахранихте! И как сте сега? Как се чувствате?

— Zeerwel, allerbest; ikhoudveel van koek en ook van vices. (Много добре, превъзходно; аз много обичам кейк и също месо.)

— Е, в такъв случай не ми е чудно! Мисля, че бихте изял дори щъркел!

— Een ooievaar? Waarom niet, als hij goed gebraden is? (Щъркел? Защо не, ако е добре препечен?) — Той го каза толкова сериозно и непринудено, че останалите избухнаха във висок смях. В това време се върнаха китайците от съпровождането на духа. Моряците се пръснаха по палубата, а офицерите взеха свещеника помежду си и раздразнено го заразпитваха за изключителния апетит, който беше проявил духът. Той се закле в невинността си, ала те не му повярваха и го заставиха да си покаже джобовете. Как само се изумиха, когато те се оказаха празни! Не бяха изпускали свещеника из очи, значи той не бе скрил сладкиша и месото някъде другаде, и ето как допуснаха накрая, поклащайки глави, че днес по изключение е имало истински дух.

Метусалем ги наблюдаваше отдалеч. По движенията им той отгатна предмета и съдържанието на техния разговор. Сега те приближиха, за да се осведомят какво впечатление е направил конг-пит на него и спътниците му. Дегенфелд с удоволствие би изразил искреното си мнение, ала с това веднага щеше да се дискредитира, тъй като благоприличието повеляваше на китаеца при всички случаи да бъде учтив и не позволяваше никакво изключение от правилото. Ето защо Синьочервеният прикри неверието си и отговори на оставения му въпрос с възможно най-голямо безразличие. Това така ги изуми, че хо-чинг запита:

— Нима присъствието на духа не ви смути?

— Не. Как би могло?

— Духът все пак е по-висше същество от човека.

— Така твърдите вие, но навярно ще позволите аз да съм на друго мнение. — може ли да го узнаем това мнение?

— Да. Кое е най-висшето същество на земята?

— Човекът.

— От какво се състои той?

— От тяло и дух.

— Съвсем правилно. Тялото само за себе си може ли да представлява човек?

— Не.

— А само духът?

— Също не.

— Щом като нито тялото, нито духът поотделно са достойни да се нарекат човек, то тяхното обединение, човекът, стои високо над двете. Как би могло тогава да му смути присъствието на един дух, след като аз се числя към категорията на най-висшите земни създания, а той стои под мен!

Заключението слиса хо-чанг. Въпреки това той намери възражение:

— Но този дух е бил ванг!

— Сега вече не е, а вашата прочута Ли-кинг, Книгата, към която се обръщате при всяка ситуация, ви повелява да отдавате всекиму почитта на съсловието, към което той в момента принадлежи. Как може да се страхувате от един дух, който наистина е бил ванг, но вече не е!

— Може би вашият народ има право, може би — нашият. Нека не се караме. Но тъй като ни бе пророкувано едно толкова щастливо пътуване, ние трябва да се радваме и ще отпразнуваме тази радост с пиршество, на което най-почтително ви каним.

— Благодарим ви! Ние знаем какво ни повелява етикецията и ето защо ви молим да се храним сами.

— Разбрахте ме погрешно. Ние ви отправяме поканата си с цялата й сериозност.

— И аз също така най-сериозно отказвам. След като вие сте толкова учтиви да ни поканите, как бихме си позволили неучтивостта да ви досадим, като изпълним желанието ви!

Според китайските разбирания Синьочервеният беше съвършено прав. Човек има право да се отзове само на онази покана, поднесена по всички правила на голям, цветен, специално за тая цел предназначен лист хартия.

— Нашето желание наистина е с искрено намерение — настоя хо-чанг. — Ние нямаме на борда си напечатани покани и понеже говоря английски, не изказвам поканата си на китайски.

— Мога ли да го повярвам?

— Да, дори настоятелно ви умолявам.

— В такъв случай ще рискувам да приема поканата ви. Кога ще започне яденето?

— След половин час. Аз лично ще дойда да ви взема. Месо за съжаление няма да мога да ви предложа, защото духът го изяде.

— Досега не знаех, че духовете ядат месо. Вероятно те имат особено предпочитание към онова печено, което бяхте сервирали. Ще бъдете ли така добър да ми кажете от какво животно беше месото?

— Беше джи, най-доброто ястие, което изобщо може да има. Затова духът не ни остави за жалост нищичко.

Докато се връщаше при спътниците си, които по време на този разговор бяха стояли настрани, той тайно се подсмихна на това джи. Съобщи им, че са поканени на вечеря и добави усмихнато: