Синьочервения Метусалем

— Wij blijven op uw schip (оставаме на нашия кораб) — обади се дебелият. — Wij krijgen een goed avondeten. Zouden wij weggaan, dan zouden wij zeer ongelukki nijpaarden zijn. (Ще получим добра вечеря. Тръгнем ли си, бихме били много нещастни речни коне.)

Такова бе становището и на другите, и ето как Метусалем бе принуден да се подчини.

Глава 7 Сред пирати

Хо-чанг дойде, за да отведе пасажерите на пиршеството. Отредената им каюта се намираше от дясната страна на носовата част. Лежащото непосредствено до щевена тясно помещение се използваше за съхранение на различни корабни уреди. Граничещото с него по-широко пространство бе разделено на две половини, всяко от които си имаше отделен вход. Пасажерите бяха настанени в дясната половина. Жилището се осветяваше от два люка на корабната стена. Те нямаха стъкла, а бяха снабдени с дървени шибъри, за да могат да се затварят при лошо време.

Вечерята щеше да се състои на средната палуба — на същото място, където бе проведен сеансът с духа. Мястото сега беше осветено от много лампи, които бяха изработени от импрегнирана оризова хартия и създаваха много приятен ефект. До двете събрани маси стояха нови бамбукови кресла. Приборите за всеки гост се състояха от чиния, малка чаша, нещо като дебела порцеланова лъжица, но така безформена, че надали би могла да се поднесе в уста, и пръчици за ядене от слонова кост, наричани от англичаните „чопстикс“, а от китайците — „квай-тце“.

Китайците нямат същински лъжици; също така малко си служат на масата с нож или вилица. Всички неточни ястия, месо и т.н. се сервират нарязани на дребно. Необученият си боде с помощта на квай-тце от бульона, но което говори за гавра с китайското благоприличие. Рутинираният консуматор взема едната пръчица между палеца и показалеца на дясната ръка, другата — между средния пръст и безименния; събира краищата на пръчиците, така че да образуват подвижен ъгъл, нещо като щипци, с които може да поднесе до устата си всичко, дори рядък ориз. Който иска да разбере каква забавна гледка представлява един несвикнал да се храни по този начин човек, нека опита да вкуси ечемичена супа с две шест цола дълги и почти колкото кибритени клечки тънки пръчици, без да разсипе всичко до устата си.

Мястото, където бяха поставени масите, беше изолирано от останалата част на палубата с провесени на върви огромни географски карти. Тези карти изобразяваха страните на света, ала според китайските представи. Те имаха формат най-малко по четиридесет квадратни фута. Тридесет и девет квадратни фута заемаше Средното царство. Останалите страни по земята заедно с всичките му там морета бяха поместени на четиридесетия. Русия имаше големината на орех; до нея бе лепната Франция с размерите на лешник. Отвъд тези две страни, отделени от тях с някаква река — казваше се Тзин-тзе, вероятно Темза — лежаха Германия и Англия с респектиращата големина на грахово зърно. Испания беше до Съединените щати, а Холандия — изрисувана до Ява, и то колкото главичката на карфица. Затова пък Янг-тзе-кианг имаше ширина от две мъжки педи, а Пекин беше представен три пъти по-голям от всички чужди страни, взети заедно. Така Господ бе разпределил земята сред народите според вижданията на китайците. При това положение никак не е за чудене, че притежават една изключително голяма национална гордост и се смятат за най-привилегирования народ на света.

Освен петимата гости край масата насядаха хо-чинг, то-кинг, хианг-кунг (свещеникът) и корабопритежателят. И сега бяха поднесени ястията.

Първото блюдо се състоеше от варени яйце, подправени с кълцана коприва и оцет.

— Що за яйца са това? — попита дебелият.

— Крокодилски яйца — поясни Готфрид фон Буйон сериозно.

— Пфу! И вие ще ги ядете?

— Естествено!

— Отвратително! Аз няма да ям!

Ястието изглеждаше много апетитно и той беше вече грабнал лъжицата, за да си сложи в чинията, ала бързо я остави настрани. Готфрид обаче посегна и започна да си служи с квай-тце със сръчността на китаец. И той като Метусалем и Рихард Щайн се бе запознал с пръчиците за хранене при Йе-кин-ли, а по време на морското пътуване бе свикнал с тяхната употреба. Минхер не докосна ястието, но се виждаше колко му тежи отказът, като гледа как вкусно си похапват останалите.

След това бе сервиран бульон, в който плуваха малки късчета месо. Виждайки другите да си сипват, дебелият попита предпазливо:

— Това куче ли е?

— He — отвърна Готфрид.

— Тогава и аз ще ям!

Той напълни чинията си и започна да се храни с безформената лъжица, без да си служи с квай-тце. И хич не го бе грижа за погледите, които му мятаха китайците за това нарушаване на благоприличието. Когато привърши, кимна любезно на Готфрид и каза:

— Не, не е куче.

— Куче не, но котка! — отговори Готфрид.

— Небеса! О, гърлото ми, стомахът ми, червата ми! Mijnheer Methusalm, wat zegt het woordenboek van de darmen?

— Какво казва речникът за червата? Че са дълги седем метра — засмя се запитаният, защото дебелият постави ръце на корема си и изкриви жално лице. — Да не би вашите да са зле?