Синьочервения Метусалем

Срещу това тълкуване на нещата нищо не можеше да се възрази, а и на всичко отгоре бе изложено по такъв комичен начин, че човек не можеше да не се разсмее.

Търнърстик донесе два от все още горящите вън фенери, за да освети каютата, на което не му бе попречено, а после Готфрид фон Буйон зарези вратата. Пътниците се завиха със завивките си; сега те се чувстваха обхванати от извънредно голяма умора, ала не съумяха все пак веднага да заспят. Бяха вътрешно възбудени. Кръвта им циркулираше по-бързо от обикновено, а пулсът беше много ускорен, което бе невъзможно да се припише на оризовата ракия. Това естествено им направи впечатление.

— К’во мизерно сам-ху! — изгълча Готфрид. — То е едно много коварно питие.

— Да не си се нафиркал? — попита го Дегенфелд.

— Нафиркал? И през ум не ми минава! Ама съм в горе-долу подобно състояние. Еднъж четох за няк’ав, дет’ опитал да пуши опиум. Той описваше много подробно въздействието на отровата. Сегашното ми състояние е досущ кат’ неговото, когат’ са намирал на първия стадий на т’ва въздействие. Дали в Сам-ху е нямало опиум?

— Хм! И аз се намирам в някаква странна, коварна, неясна възбуда. Но не виждам причина да примесват ракията с опиум. Ти как се чувствах, Рихард?

— Съвсем добре — отвърна запитаният.

— Защото не си пил. Значи състоянието ни определено се дължи на сам-ху. Нека изчакаме.

Мина половин час, по време на който четиримата мъже се въртяха неспокойно от една страна на друга. После изглежда един по един заспаха.

Рихард беше още буден. По едно време чу отвън по палубата многобройни стъпки, същевременно се разнесе звук като от навиване на въже по скрипец; дълго време дрънча верига. На няколко пъти вратата на каютата бе ударена отвън, сякаш някой избутваше нещо до нея. Нюфаундлендерът заръмжа, ала отново се успокои, тъй като никой не направи опит да влезе.

Така мина още половин час, сетне още толкова. На Рихард се стори, че подът на каютата сега заема по-стръмно положение. През двата отворени прозореца нахлуваше свеж, много осезаем полъх, какъвто не беше преди туй случаят.

Рихард се изправи и погледна навън. Светлините на пристанището бяха изчезнали, което лесно би могло да се обясни, че са угасени поради късния час. Но на всеки кораб трябваше да гори поне един фенер, а сега не се виждаше никакъв, независимо че толкова много джонки се бяха поклащали в близост до „Шуи-хой“. Небето беше ясно и чисто; звездите ярко блестяха отгоре. Тяхната светлина бе достатъчна да се различи околността на кораба и все пак не се виждаха нито джонки, нито сгради. Напротив, пред очите на Рихард се разстилаше една ширина, нежно полюляваща се, от нищо непрекъсвана повърхност, в която се отразяваха звездите — това беше морето.

Момчето се изплаши. Нима джонката се бе откъснала от котвата и отливът я е отнесъл от пристанището? Макар да не беше моряк, той знаеше все пак колко често се сменят приливите и отливите. От един прилив и отлив до друг минаваха дванадесет часа и половина. Утре преди обяд „Шуи-хой“ бе възнамерявала да тръгне с прилива към Кантон; сега беше може би един часа след полунощ, следователно морето най-вероятно се намираше в започване на отлива. В такъв случай бе възможно откъснатият кораб да е отнесен от пристанището, без това да е забелязано от екипажа, който може би спеше до последния човек.

Рихард реши да събуди вуйчо Метусалем.

Той обаче спеше така здраво, че не чу повикването на момчето, нито пък почувства нещо, когато то силно го разтърси. Страхът на момчето се увеличи. То поиска да излезе на палубата, за да вдигне тревога, и издърпа резето на вратата, ала не съумя да я отвори — тя беше барикадирана отвън.

Сега му проблесна някаква смътна представа, която беше още по-лоша от първоначалното му предположение: китайците не бяха честни хора; „Кралицата на водите“ беше може би дори разбойническа джонка. Бяха дали на европейците сам-ху с опиум, за да ги приспят и после ограбят и умъртвят.

При тази мисъл се възвърна цялата дееспособност на момчето. То се опита още веднъж да събуди с разтърсване Метусалем или някой от другите, но напразно.

— Продължават да спят — каза. — Ще се събудят може би едва през деня. Само аз и кучето сме будни. Тия негодяи ще узнаят, че един немски гимназист не се страхува от тях! Нали тъй, храбри ми момко?

Той погали кучето по красивата, дълга козина, а то го погледна със светлите си очи, удари с опашка по пода, после извъртя глава към вратата и изръмжа тихо и гърлено, сякаш искаше да каже: „Знам вече! Но не се бой, нали съм тук!“ След това Рихард взе от ъгъла пушките на спътниците си и ги прегледа. Той не беше стрелец, не знаеше дали магазинните карабини са заредени и ще може ли в случай на отказ да ги зареди. Но конструкцията на двете пушки на минхер беше толкова проста, че лесно би могъл да си служи с тези оръжия. Отвори петлетата и по капсулите разбра, че цевите са заредени. Впрочем нали съществуваха и револверите, с чието боравене бе напълно запознат. Той ги извади от джобовете на спящите и сега събра един внушителен арсенал.