Синьочервения Метусалем

— Безсрамна лисица! Ще ти тресна един! Наточи шпагата, Готфрид! — Въпреки отворените си очи той не позна Рихард.

— Ти си лисица! — отвърна този. — На три пъти изключвана от университета маймуна!

Обидата се оказа по-силна от упойката. Метусалем отхвърли юношата от себе си, изправи се на колене и прогърмя:

— Как? Какво? Изклю…изклю…аз…аз?

— Да, ти! Позорно изключен!

Сега Синьочервеният скочи на крака, протегна ръце към оскърбителя и извика с почти преминал във фалцет глас:

— На мен това! На мен! Кучешки кокал, ще те сдробя!

Поиска да скочи върху Рихард, но залитна към стената и затваряйки очи, остана облегнат на нея. Хвана с две ръце натежалата си глава и навярно щеше отново да се смъкне, ако на Рихард не бе хрумнало ново средство за въздействие върху неговата дееспособност. Той разтърси рамото му и каза:

— Метусалем, я се събуди! Касае се за твоята честна дума. Искаш да се оставиш да те заколят тук и да не можеш да сдържиш честната си дума? Чуй, твоята честна дума, твоята конг-кеоу, твоята конг-кеоу!

— Честна дума… конг-кеоу; Ще… я… сдържа! Какво… какво… а, ти ли си, Рихард? — Той се изправи стегнато, отвори очи и сега разпозна момчето.

— Моля те, за Бога — каза то, — спомни си за конг-кеоу! Спомни си за моята майка, спомни си и за Йе-кин-ли, комуто си дал своята честна дума. Ако сега не се съвземеш, няма да спазиш своята конг-кеоу.

— Защо?

— Защото в противен случай тук ще ни убият — У-би-ят?!

— Да. Не чу ли изстрелите ми? Аз застрелях двама китайци.

— По дяволите! Сънувам ли? Главата ми, главата ми! Какво става с мен и главата ми? Защо лежат тия тримата като мъртви на пода?

— Защото са ви дали опиум, за да ви упоят. Мерзавците пробиха две дупки във вратата с намерение да застрелят най-напред кучето, но аз им пратих два куршума, които сигурно са улучили.

— Ти… си… стрелял! Кой… кой говореше преди малко за изключване?

— Аз. Това беше единственото средство да те разбудя.

— Ах…ах…ти, храбрецо! Умен обесник! Но главата ми, главата ми! — Той сложи ръце на слепоочията си и се постара да застане твърдо, без да се олюлява.

— Остани буден, остани буден, вуйчо! Животът ни зависи от това!

— Да, живот… честна дума… конг-кеоу… Relegatio cum infamia!58 Момче, това беше серт тютюн, но той трябва да бъде изпушен. Опиум! Рихард, главата ми е замаяна, сякаш бавно пропадам. Трябва да ми помогнеш!

— Ако мога, ще го сторя.

— Добре! Удари ми една плесница, ама от все сърце!

— Вуйчо!

— Я стига! И не се мотай! Така трябва да бъде, другояче не става, момчето ми. Не аз, а опиумът ще получи удара. Хайде, действай!

— И наистина ли ще помогне?

— Така мисля. По дяволите, стори го бързо, иначе ще се срина!

— Е, добре тогава!

Рихард замахна и му нанесе пожеланата плесница, и то така „от все сърце“, че удареният политна, хванал се за бузата, и извика:

— Мътните да те вземат, момче! Нямах предвид чак толкова силна! Но не вреди. Много помага, много, казал селянинът, скочил в кревата и го издънил. Сега ми е по-добре, та казвай бързо, какво се случи?

Рихард го осведоми накратко. Метусалем пристъпи до прозореца и погледна навън, отиде до вратата да огледа повредите, след което каза:

— Рихард, ето ръката ми! Ти си един умен и храбър момък и ни спаси живота. Издръж само още малко, докато стана отново пълен господар на главата си. Веднага щом пребледнея, светни ми още един шамар — това помага, чувствам го. Засега друго средство нямаме. Най-напред ще прегледам карабините и ще заредя пушкалата на дебелия. Дръж внимателно вратата под око. Вземи моята пушка и видиш ли някой да отстранява отвън хартията, прати незабавно един куршум към съответното място.

Той вкара два патрона в магазинната карабина и я подаде на момчето. Едва бе станало това и кучето се обърна с ръмжене към прозорците. Синьочервеният хвърли поглед в тази посока, измъкна незабавно пушката от ръцете на Рихард и се прицели.

Изпърво се показаха краката, а после се появи и тялото на някакъв мъж. Сигурно се бе спуснал по въже от борда.

— Искат да опитат оттам, но и това ще им опротивее — прошепна студентът. Сега той стоеше, без да залита. Опиумът вече нямаше власт над него.

— Да го застреляш ли се каниш? — попита Рихард.

— Сега съм убеден, че се намираме сред морски разбойници. Те нямат милост и ние можем да се спасим единствено ако също не мислим за снизхождение. Живот срещу живот! Може би нехранимайкото се тъкми да ни метне вонящо гърне. Удаде ли му се, ние сме изгубени.

Човекът вече се бе спуснал толкова, че лицето му се появи на люка. Метусалем дръпна спусъка — лицето трепна и изчезна. Екнаха гневни викове.

Дегенфелд пристъпи до прозореца и погледна навън.

— Правилно! — каза. — До въжето виждам една връв, на която виси гърне. То при всички случаи е „хи-тху-чанг“, както тия типове наричат вонящите гърнета, сиреч „съд със силно смърдящи треви“. Горко на оня, край който се пръсне едно такова гърне! Китайските пирати ги мятат на палубата на корабите, които възнамеряват да превземат. Ужасната смрад, която разпространяват, зашеметява целия екипаж на плавателния съд. Внимавай с прозорците!

— Не искаш ли да ги затворим?