Синьочервения Метусалем

Взе си най-големия омар от сервираните и от радост пред тоя „Zeekreeft“ (морски рак) напълно забрави „Gezwel“ (язвата) и „Aanval“ (кризата).

След това ястие като последен номер на менюто имаше варена риба. То явно не преливаше от гозби. Домакините изглежда бяха предвидили повече пиене отколкото ядене, защото между всяко блюдо чашите биваха на два пъти пълнени със сам-ху, и тъй като Хо-чанг винаги изпиваше своята на екс, гостите трябваше да следват примера му. Добре приготвеното сам-ху е леко опияняващо, напомнящо арак питие, което китайците много обичат.

През моряшкото гърло на Търнърстик се бяха плъзнали някой и друг силен ром и грог, а минхер ван Ардапеленбош се бе наслаждавал на толкова много джин, че сам-ху не представляваше никаква опасност за тези двамата.

— Нека пием и видим дали те нас, или ние тях ще свалим под масата — каза първият.

— Да, нека пием храбро! — кимна дебелият. — Аз пия като някой речен кон.

Метусалем и Готфрид имаха зад гърба си не едно и две ведра „Turkenblut“ и също не се бояха от сам-ху. Рихард обаче само сръбна от първата чаша и повече не я докосна. На повторната подкана на Търнърстик да опита още една глътка, той отговори:

— Аз по начало не мога да пия ракия, а тая сега още по-малко. Прекалено горчива ми е.

— Твърде силна, навярно искате да кажете.

— Не. Има някакъв горчив привкус, който ме отвращава.

— Хм! Марципан, разбира се, не е добавен.

И той като другите мислеше, че този привкус сам-ху трябва да го има. Също така малко като тях обърна внимание на факта, че празните чаши биваха напълвани зад паравана от географски карти. В противен случай би забелязал, че ги наливат от два съда — в единия от тях се намираше сам-ху с опиум, който получаваха само гостите.

Нюфаундлендерът седеше между господаря си и Рихард Щайн. Той не се отделяше от тях нито за миг и наблюдаваше всяко движение на китайците с враждебен поглед. Приближеше ли случайно някой до него, той оголваше зъби и ръмжеше заплашително. Да, когато Хо-чинг нареди да му донесат парче месо, той се спусна да захапе не месото, а ръката на човека. Не го взе дори и когато му го поднесе лично Метусалем. За щастие мнителността на кучето бе точно толкова голяма, колкото непредпазливостта на неговия господар. Така че надеждата на китайците да умъртвят по този начин животното, се оказа напразна.

Толкова по-голям труд те си даваха да подканят гостите да пият и това действително им се удаде къде по-добре. Само се бяха измамили, като си мислеха, че ще ги напият чак толкова лесно — четиримата пиеха като прочутите тъкачи от студентската песен.

Затова пък въздействието на сам-ху при китайците много скоро си пролича. Синът на Средното царство въобще не притежава умението да носи силни спиртни питиета, и ето как хо-чинг забеляза, че оризовата ракия проявява у него един нежелателен ефект. Поведението на другарите му издаваше, че и те са започнали да оплитат конците. На това трябваше да се попречи, тъй като с пияни хора не би съумял да изпълни плана си. И тъй, той нареди да наливат в неговата и техните чаши слаб чай, което гостите нямаше как да разберат, понеже запарката имаше почти същия цвят като сам-ху.

Но тази хитрина не продължи дълго. Поразвеселеният Метусалем държа на домакините кратко слово, за да им изрази благодарността си, и покани после хо-чинг да пият брудершафт, което ще рече, да изпразнят чашите си с взаимно преплетени ръце. Той вмъкна лявата си ръка под дясната на китаеца, при което чашата на последния мина толкова близо край носа на Синьочервения, че той усети чаената миризма. Сграбчи я веднага, издърпа я от ръката на хо-чинг и опита съдържанието.

— Чай! Бр-р-р! — възкликна. — Я се засрамете! Аз много добре забелязах, че се каните да ни напиете, но щом действате толкова нечестно, пийте си вашия ча (чай) сами. Който не се бори с нас с равностойни оръжия, нямаме работа с него. Приемете нашата благодарност и ни позволете да си вървим!

Китайците не възразиха. Те смятаха, че гостите са пили достатъчно, за да окаже сипаният опиум желаното въздействие. Пътниците се оттеглиха в каютата си. По път минаха край мястото зад картите, където бяха напълвани чашите. Минхер видя една стомна, в която имаше все още значително количество сам-ху, помириса я и каза:

— Вземам ракията с мен, ще ни дойде много добре.

Той грабна стомната и я понесе към каютата, сякаш имаше най-големи права над нея. Китайците естествено се зарадваха над тази безочливост, защото ако гостите изпразнеха напълно стомната, то непременно щяха да изпаднат в дълбок сън и после толкова по-лесно можеха да бъдат надвити и ограбени. А Метусалем не знаеше да се смее ли над тази безцеремонност на дебелия, или да го смъмри. Спря се на последното, понеже не подозираше от каква голяма полза ще му бъде сам-ху, ала не стигна далеч, защото минхер прекъсна конското с думите:

— Тия негодници пиеха чай, а на нас даваха от тази ракия. Значи ракията е наша и ние трябва да я изпием. Аз няма да я оставя да стои тук!