Синьочервения Метусалем

— И въпреки това искате да ви пуснем да влезете? Противоречите си.

— Не, та нали мога да отстраня бамбуковите пръти, с които е подпряна вратата. Можете да ми се доверите.

— Какви са им намеренията спрямо нас?

— Смятат призори да ви убият. Ще разкъртят покрива на каютата ви и ще хвърлят вътре вонящи гърнета.

— По дяволите! Дотогава нищо ли не се канят да предприемат?

— Не. Мислят, че ако после се измъкнете, през деня по-лесно ще могат да се отбраняват срещу вас.

— Значи типовете все пак ни имат страха?

— Даже голям страх. Нали вече очистихте неколцина.

— Хм. И какво пък всъщност възнамерявате да правите при нас?

— Искам да ви помоля за помощ, тъй като аз сам съм твърде слаб, за да си добия отново свободата.

— Ама нали и ние сме пленени като вас!

— Така е наистина! Но от онова, което чух за вас, вие притежавате достатъчно смелост, решителност и оръжия, за да се освободите. Ето защо на драго сърце бих се поставил под ваша закрила.

— Всичко това звучи много добре, но аз не мога да ви се доверя.

— Можете да го сторите. Аз имам честни намерения. Повярвайте ми!

Тогава Готфрид постави ръка върху тази на студента и му прошепна:

— Т’ва звучи толкоз добре и окаяно, че момъкът буди съжаление у мен. Пуснете го в квартирата, старий Метусалем!

— Твърде опасно е!

— Опасно? Не съм убеден. К’во може да ни стори един-единствен човек?

— Откъде си толкова сигурен, че е сам?

— Сигурен наистина не, ама има нещо в неговите думи, дет’ ми грабва сърцето. И к’во ви пречи да махнете хартията и да погледнете що за дух стои вънка?

— Това е вярно. Нека погледнем.

Той пристъпи тихо към вратата, отстрани един от листовете и погледна през куршумения отвор. Звездите пръскаха толкова светлина върху палубата, че той можеше много добре да се ориентира. Там нямаше никой. Едва когато махна най-долната хартия, видя човека, който лежеше отвън на пода с лице близо до вратата. Залепи отново двете хартии на дупките и му каза:

— Ще опитам. Хайде отстранете подпорите! Непосредствено след тези думи отвън се чу шум от удряне и бутане и Метусалем после отвори вратата, която се движеше на кожени панти. Човекът влезе бързо, а студентът незабавно зарези отново вратата. След това огледа изпитателно влезлия.

Беше млад мъж, може би на двадесет и четири — двадесет и пет години. Носеше по-добро облекло от моряците, та дори и от техните офицери. Оръжия по него не се виждаха. Той улови ръката на Метусалем и каза прочувствено:

— Благодаря ви, майн хер! Сега вече мога да имам надежда за свободата си.

— Хм! — продума студентът, поклащайки глава. — Един китаец, говорещ немски и представящ ни се при такива обстоятелства, това е нещо доста необикновено. Китаец ли сте всъщност?

— Даже чистокръвен!

— А защо ни заговорихте на немски? Как узнахте, че ще ви разберем?

— Чух американеца да казва на Хо-чанг, че сте немци.

— Хм-м. А що за професия имате?

— Търговец съм и търгувам с петрол.

— Хм! Имате честно лице и на драго сърце бих ви се доверил, стига да не беше само така нареченият господар „Сай-тай-най“! Името не е китайско?

— Това е вярно. Вие говорите ли китайски?

— Да.

— Е, тогава знаете, че ние изговаряме чуждите думи по наш начин. Трудно ни идва да произнасяме правилно определени съгласни, когато стоят една да друга. Така например вместо Кристус (Христос) казваме Ки-ли-су-ту-су и наместо спиритус (спирт) — су-пи-ли-ту-су.

— Зная го, но вие самият изговорихте все пак двете думи правилно!

— Само защото съм имал възможността да се упражнявам години наред. Името Сай-тай-най също е немско, ала изречено с китайски език. Той в действителност се казва…

— Стой! — прекъсна го рязко Метусалем. — Нима е възможно! Какво предугаждам! Говорите за петрол! Говорите по-нататък за някакъв господин Сай-тай-най, който живее в провинция Ху-нан! Сай-тай-най! Тук вие сте поставили едно „ай“ мезкду съгласните и още едно на края на думата, защото единствената и вярна гласна в едносричната дума е именно също „ай“?

— Така е.

— Следователно името гласи Щайн?60 — Да, Щайн. Хер Щайн е моят Пи-ли-ни-ци-па-ла, моят принципал (шеф).

— Как е първото му име?

— Да-ни-не-ле, значи Даниел.

Сега Рихард нададе възторжен крясък, спусна се към китаеца, улови го за ръката и извика:

— Щайн… Даниел… немец… в провинция Ху-нан… значи вие познавате моя чичо! Каква изненада, какво щастие! Колко добре, че ви пуснахме да влезете!

Китаецът погледна юношата удивено и запита:

— Как? Какво? Вие познавате господаря?

— Естествено! Та той ми е чичо!

— Тогава… тогава сте получил писмото му?

— Да. Вие знаете ли за него?

— Всичко! Та нали самият го занесох в Кантон на нашия агент. И тъкмо този агент се канех да навестя, за да го питам по поръчение на шефа дали не е пристигнал отговорът! Но попаднах сред пиратите.

— Аз самият съм отговорът. Вместо да пиша, веднага потеглих насам. Така пожела вуйчо Метусалем. Възнамерявахме да отидем в Кантон при агента, за да се осведомим кой път да изберем.

— Метусалем? Вуйчо? — попита китаецът. — Никога не съм чувал това име.