Синьочервения Метусалем

— Боите ли се? — попита китаецът угрижено. Същевременно погледна разтревожено студента. Китайците ни най-малко не се славят с лична храброст и този тук много вероятно не правеше изключение. Вярно, имаше честна, будеща доверие физиономия, но беше дребен и слаб и в никой случай нямаше вид смел човек или чак пък на герой. За него вече бе достатъчно храбра постъпката да се отрече от пиратите и да отиде при немците. Нима се беше излъгал в надеждите? В този случай за него навярно щеше да е по-добре да си бе останал при китайците. За да го подложи на изпитание в това отношение, Метусалем отвърна:

— Зловещо ми е естествено. Повече от шейсет неприятели, въоръжени по този начин! Какво можем да направим срещу топовете?

— Олеле, господарю! За опасни ли ги смятате?

— Много!

— В такъв случай ще ме посъветвате да се промъкна обратно, та да не узнаят пиратите, че съм бил при вас?

— Не мога да ви посъветвам нито да го сторите, нито да не го сторите. Но според мен, мястото ви е при племенника на вашия шеф.

— Ама тук ще ме застрелят!

— Ами! Не си го мислете! Аз само исках да ви изпитам и за съжаление узнах, че в случай на битка не бива да разчитаме прекалено на вас. Но не всеки може да бъде голям воин; трябва да има и мъже на мира, търговци, петролни бизнесмени и други. Мисля, че ще ви измъкнем заедно с нас. Или и вие ще кажете, минхер, че искате да си спасите живота като станете морски разбойник?

— Ik met (аз не) — отговори запитаният. — Ik heb geweren en een mes. Ik ben een groot veldheer. (Аз имам пушки и нож. Аз съм голям пълководец.)

— А ти, Готфрид?

— Е, щом питате, мога само да ва съжалявам! — сгълча го добродушно носителят на лулата. — Шепа китайци не могат ма изкарат от спокойствие. Ша издухам тез’ типове с мой обой, та из въздуха ша са носят само.

— Хубаво! А вие, капитане?

— И мен ли питате? — рече Търнърстик. — Не мога да ви кажа нищо повече, освен че съм моряк, който е бил в големи опасности.

— Добре, в такъв случай сме единодушни. Сега какво да правим? Къде спят моряците?

Въпросът беше отправен към китаеца. Той отговори:

— Долу в трюма при топовете.

— Винаги ли там спят?

— Да.

— Значи организацията е съвсем различна от тази на нашите кораби. На палубата трима вахтени и кормчията, а всички останали долу. Невъзможни порядки, особено за пирати! Къде спи капитанът?

— Обикновено тук, в съседство — отвърна китаецът. — Но днес не се осмели, понеже се страхува от пушките ви. Куршумите лесно биха преминали през тънката стена. Той се намира наедно с корабопритежателя и свещеника в задната каюта.

— Това е добре. А сега ми кажете по-напред как да ви наричам. Вие още не сте ни казал името си.

— Името ми е Лианг-си.

В превод то означава „Добра сделка“, от което може да се заключи, че приносителят притежава делови качества, но не бива да се очаква войнствен характер.

— Мен — каза студентът, — можете да наричате различно. Казвам се Дегенфелд, от време на време и Метусалем. Но ако предпочитате да си служите с китайски, викайте ми „Тзинг-хунг“.

— Тзинг-хунг? — попита китаецът учудено. — Та това означава „Синьочервения“! Така ли ви наричат?

— Да, така, и то заради носа; това е моето шенг-минг.

— Студентското ви име? Какво сте следвал?

— Онова, което вие наричате „чу“.

— Значи всичко?

— Да. Имах малко желание, но много време; ето защо учех всичко, а сега не мога нищо. Но позволете да ви назова имената на останалите господа! Този хер е капитан Търнърстик, чието име ще бъде изговорено от някой китаец, който не знае нашия език, като Ту-ру-не-ре-си-ти-ки. Слугата ми Готфрид — думата би трябвало да звучи Го-то-то-фи-ри-ди. А този, скъпи ми приятелю, се казва Ардапеленбош, което славният китаец ще произнесе А-ра-да-па-пе-ле-не-бо-шо62. А сега трябва да питам нашия обичан капитан Ту-ру-не-ре-си-ти-ки нещо: от колко ръце се нуждае един хо-чанг, за да извърши маневра с джонката?

— Необходимо е да знам каква.

— Обръщане.

— Обръщане? Хм! Това много зависи от вятъра.

— Имам предвид сегашния.

— Значи откъм сушата. Ние плаваме по вятъра. Една такава джонка е нещо много непокорно. Съвсем малки възможности има за движение в зигзаг срещу вятъра. Защо питате?

— Връщаме се в Хонконг.

— В Хон…конг? — проточи Търнърстик. — Да не сте превъртял? Китайците ще се пазят да поемат обратно!

— И аз тъй мисля, но ние изобщо няма да ги питаме.

— По дяволите! Разбирам! Мистър Метусалем, какъв номер! Такова нещо още не е бивало.

— Толкова по-добре! Обичам да върша неща, с които друг не би се справил. Та колко души ще са ви необходими, ако поемете командването на „Кралица на водите“?

— Нека видя. — Той отвори тихо вратата, излезе навън и се огледа. Острото му моряшко око различи вахтения, който спеше седнал до гротмачтата. Проучи кораба, морето, вятъра, после се върна в каютата и каза: — Бриз откъм сушата и отлив, при тоя такелаж и с малкото и тежки рогозени ветрила нищо не може да се направи.

— Наистина ли хич нищо?

— Да. Дори максимално да спуснем платната, пак ще продължим да бъдем изтласквани от отлива в морето.

— Не бихте ли могъл поне да легнете в дрейф?