Синьочервения Метусалем

— Не, хвърлил съм око не на раницата, а на съдържанието й. Различните чайове съдържат повече или по-малко дъбилна киселина. Ако ги заварим гъсто и изпием настройката, алкалоидите на опиума ще се превърнат в тялото в неразтворими танати. Цяло щастие, че ви хрумна мисълта да вземете ракията със себе си; сега можем да я използваме като горивен материал. Самовар и вода за пиене моряците ни набавиха следобед. Значи имаме всичко необходимо.

— Да — рече дебелият, чаят ще ми дойде добре. Трябва да пием.

Скоро чаят беше готов и всеки, освен Рихард, получи равна порция от горещата, противна на вкус напитка. Освен това беше необходимо да се противодейства на опиума с непрестанни телесни движения и дълбоки вдишвания на свеж въздух. Ето защо по предложение на Метусалем се заловиха със свободни гимнастически упражнения, при което дебелият изглеждаше извънредно комично. Той изпълняваше всички движения и стойки, които Синьочервеният демонстрираше, с истинско въодушевление, защото чувстваше по себе си, че това средство дава желания резултат, макар да бе твърде уморително за него. Той лееше пот от всички пори.

Да не бяха четиримата такива порядъчни пиячи, то опиумът щеше да упражни върху тях една още по-голяма и продължителна власт. Но така господството на отровата все повече и повече отслабваше, докато накрая в главата остана само едно леко за понасяне неразположение.

Докато те се упражняваха с всички сили и пиеха по време на паузите от силния екстракт на чая, Рихард пазеше като верен страж. Той стоеше със заредена пушка, готов да изпрати куршум на първия, осмелил се да се появи при вратата или някой от люковете. При това трябваше да разчита повече на зрението, отколкото на слуха си, защото гимнастиците създаваха прекалено голям шум.

Глава 8 В беда и опасност

Когато приятелите отдъхваха веднъж за минута-две и следствие на това в каютата бе станало тихо, доловиха леко почукването вратата.

— Шуи нгуаи? (Кой е отвън?) — запита Метусалем.

— Gu-ten Abend!59 — прозвуча тихият отговор, изговорен бавно и предпазливо, на отделни срички, но достатъчно ясно, за да се разберат думите.

— Какво? — прошепна студентът на спътниците си. — Та това е немски!

— Да — кимна учудено Готфрид. — Т’ва е милият вечерен поздрав на нашия обичаен матерен език. Как ли е сбъркал пътя си на старата джонка?

— Сигурно се касае за някакъв капан, който ни поставят. Човекът случайно е научил тези две немски думи. Я да видим!

— И обръщайки се към вратата, отговори по-високо: — Добър вечер! Кой е отвън?

— Приятел — отговори се също така тихо като преди.

— Добре! Но кой?

— Един нещастник, който е също пленен. — Думите бяха отново разчленени на сричките им и много бавно изговорени, както го прави човек, немного силен в съответния език, но желаещ да бъде разбран.

— Не го вярвам — каза Метусалем. — Какво искате?

— Да вляза при вас.

— Ба! Я си стойте хубавичко отвън! Вие сигурно сте негодяят, който се представяше за малаец.

— Американецът, вашият прислужник? О, не! Аз съм китаец.

— И все пак говорите немски!

— Господарят ме научи.

— Кой е той?

— Фер Сай-тай-най, в Ху-нан.

— Това е шмекерия — забеляза тихо на спътниците си Дегенфелд. Сай-тай-най не е китайска дума, нито пък китайско име.

— Думата и на мен не ми е известна — отговори Търнърстик със самочувствие. — Сай-тай-най няма ни едно от моите пет окончания.

— Много правилно! — усмихна се студентът. — По тоя начин правят опит да спечелят доверието ни. Убеден съм, че това е оня янки. Щом отворим, ще нахълта толкова народ, че няма да имаме пространство за отбрана.

И като се обърна към вратата, продължи да пита:

— Къде попаднахте в плен на морските разбойници?

— В пристанището на Шанхай. Имах работа в Кантон и отплавах с „Шуи-хой“, понеже ми казаха, че отивала нататък. Едва по път разбрах сред какви хора съм попаднал. Оставиха ме да избирам между живота и присъединяването към тях.

— Хм-м! Значи сте станал пират?

— Само привидно!

— И ви оставят свободно да обикаляте насам-натам?

— Само в открито море, в пристанищата — не. В Хонконг бях затворен в трюма и едва когато вдигнаха котва ми позволиха да се кача.

— Тъй! Кой е с вас при вратата?

— Никой.

— Но би трябвало все пак да ви виждат, че разговаряте с нас!

— Не. Фенерите са угасени. Не гори нито един, понеже никой от срещаните кораби не бива да ни вижда или пък повиква.

— Хм! Къде е хо-чанг?

— Спи. Останалите офицери — също. Само то-кунг стои на руля.

— А матросите?

— Има само трима вахтени на палубата. Всички останали трябва да почиват, защото с настъпване на утрото ще имат много работа.

— Не ви ли наблюдава някой от тези вахтени?

— Не. Единият стои горе на носа, значи не може да ме види. Вторият се придържа край задната мачта и погледът му не достига дотук. А третият спи при средната мачта. Много вероятно и другите двама да спят.

— Странно! Нима ни чувстват толкова гарантирани, че нито даже са поставили пост пред вратата?

— Никой не искаше да остане, защото стреляте. Те така барикадираха вратата ви, че да не можете да я отворите.