Синьочервения Метусалем

Още хилядолетия преди нашето летоброене тази култура достигнала едно стъпало на развитие, което изглежда едва в най-ново време ще бъде прекрачено, и към този напредък Китай бе принуден със силата на оръжието. Онзи френски мисионер, който нарекъл Средното царство „Le pays de Page caduc“ — Страната на дълбоката старост, е бил много прав. Тук всичко е старческо, дори младостта.

Който наблюдава децата, опознава много добре родителите. Това се отнася и за народа. Не е трудно да се прецени една нация по начина на живот на нейния детски свят. Работата на детето е играта. Но как играе китаецът?

Европеецът гледа на играта като средство за развитие на физическите и духовни сили. Той се стреми да укрепи мускулите, да заздрави костите, да разшири гръдния кош, да пробуди волевата сила, да упражнява остротата на погледа и обогати душевността. Играта дава да се разпознае в момчето сетнешният мъж, в момичето — бъдещата грижовна, вярна пазителка на дома.

При китаеца е друго. Къде може да види тук човек румените страни и светналите очи, къде може да чуе веселата, звънка гълчава на децата? Почти никъде! Китайското момче се измъква от вратата си бавно и предпазливо, оглежда се като някой старец, пристъпя без каквато и да е живост към игралната площадка и се замисля сетне с какво ли да се заеме. И ето че съзира, да речем, щурец. Улавя го, потърсва още един и сяда на земята, за да насъска двете насекоми да се бият. Гледа със задоволство как си отхапват крайниците, как грозно се осакатяват, и как продължават да се бият дори когато представляват само лишени от крайници телца. За учудване ли е тогава, че жестокостта и безсърдечието на китаеца се явяват като негови най-ярко изразени качества?

Там две момчета играят топка. Те не си я подхвърлят едно на друго; не я улавят и ритат; не я запращат към някой зид, за да рикошира и отново да я хванат. Едното удря топката с длан нагоре, докогато може, без да я оставя да падне на земята. Случи ли се последното, взема я другото и подхваща същата игра. Те стоят тихо и безмълвно едно до друго, впрочем не, не безмълвно, защото броят. За всеки успешен удар на първото в повече, второто трябва да му заплати някаква ядка, плод или нещо друго. При това те се стремят да се измамят едно друго според силите си. Оттук произлиза голямата себичност, безсъвестната хитрост, отличаващи китаеца.

Основната игра на момчетата е издигането на хвърчила. Тя е дори спорт, с който се занимават и възрастните мъже — богати и бедни, знатни и низши. В него китаецът е постигнал умение, което предизвиква изумление и би било достойно за някое по-добро дело. Едва ли има някакво животно, чиято фигура синът на Средното царство да не може да възпроизведе от хартия и да издигне във въздуха. Най-великолепно пресъздава стоножката; често фигурата е до двадесет метра дълга и удивително правдиво имитира движението на насекомото. Ястреби се издигат на една и съща връв и кръжат един до друг точно така, както го правят истинските през ветровити дни.

Докато немското момче издига хвърчилото си от чисто, невинно удоволствие, чин-тзе-тзи77 влага в играта вероломни намерения. То намазва връвта с някакво лепкаво вещество и я посипва с натрошено стъкло. С нея се стреми после да пререже вървите на другите момчета и хвърчилата им да бъдат отнесени от вятъра. Не се ли заражда по този начин известното китайско коварство и злорадство?

Спортните зали са непознати — оттам и липсата на кураж и физическа ловкост.

Момичета никога няма да видиш да играят на открито. Те са осъдени на същата уединеност като техните майки. Много е трудно гостът да види лицето на стопанката на къщата. И все пак китайците не са възприели тази традиция от хоей-хоей78, които наброяват милиони при тях.

Така играе младостта кажи-речи само за да развие лошите качества, които се усъвършенстват при зрелостта. Заговори ли чужденецът някое хлапе, не чува отговор, не вижда дружелюбна, усмихната физиономия. Все едно разговаря с някой старик — всичко е старческо.

И както старецът в заника на своя живот не иска да се раздели с досегашните си възгледи, така и китаецът не е лесно готов да възприеме други разбирания. Такъв е случаят особено в религиозно отношение, тъй като християнската мисия в Китай все още не е донесла някакви заслужаващи да се споменат плодове.

Мисионерът може ревностно и разпалено да изложи великолепното учение на християнството, китаецът ще го изслуша, без да го прекъсва, защото така изисква етикецията, но накрая ще каже любезно: „Ти си много прав, ала и аз съм прав. Пут тун киао, тун ли; ни-мен чу хиунг.“ Което ще рече:

„Религиите са различни, разумът е само един; всички ние сме братя.“ Нововъведенията, внедрени в страната през последните десетилетия, са или насилствено наложени, или китаецът е възприел само от лична изгода. Но и те се чувстват единствено по крайбрежието, докато вътрешността на страната се възправя като бодлите на таралеж срещу всеки чужд досег.