Синьочервения Метусалем

Кантон е от онези градове, в които цари най-оживен туризъм. По тази причина хората там не се държат към чужденеца и неговата култура така отблъскващо, както някъде другаде. Те съзнават, че общуването с него им носи големи предимства и навярно на драго сърце биха ги усвоили, ако не се виждаха заобиколени от закона като със здрава, непреодолима ограда. Човек можеше да си позволи най-много да се промъкне тайно през някоя нейна пролука.

Една такава пролука се откри и за Метусалем, когато Тонг-чи предложи на него и спътниците му гостоприемството си и обеща паспорт. Те трябваше да останат в Хонконг, докато следствието срещу пиратите напредне дотолкоз, че разпитът на свидетелите вече да не е нужен. Тонг-чи и Хо-по-со бяха отпътували още първата вечер, като казаха на студента къде и как може да ги намери в Кантон.

Това употребявано за града име е погрешно. Кантон или по-точно Куанг-тунг се казва провинцията. Името на столицата й обаче е Куанг-чеу-фу. Тя е отдалечена на сто и петдесет километра от морето, лежи на северния бряг на Бисерната река и образува неправилен четириъгълник, обграден от деветкилометрова стена. Тя е изградена от тухли върху фундамент от пясъчник, висока е осем метра и шест дебела и в нея са оставени петнадесет порти. Един напречен зид с четири порти отделя Стария или Татарския град от Новия или Китайския град. Към страните му са се присъединили обширни, гъсто населени предградия, които все пак не предлагат достатъчно място за многобройното население, защото над триста хиляди души живеят по закрепени за речния бряг салове, лодки и бракувани кораби, но тяхното месторазположение толкова често се сменя, че за същинското движение по реката остава свободна и открита само една тясна ивица.

Броят на тези лодки, наричани Сам-пан, се преценява над осемдесет хиляди; техните обитатели се квалифицират с името Тан-киа. На тези Сам-пам цари толкова разнообразен живот, че чужденецът може със седмици да наблюдава, без да се умори. Но за него в никой случай не е препоръчително да прояви прекалено голямото доверие да се качи на една такава лодка, особено нощем, защото Тан-киа са хора, с които много трябва да се внимава. Те принадлежат към най-нисшата класа, утайката на обществото, живеят в страхотна мизерия и следователно имат всички основания да гледат на мандарините като на пиявици, от които трябва да се укрива всяка чаша дребен ориз, с която биха позалъгали глада си. При това положение нуждата е по-силна от почтеността и ето как повечето Тан-киа водят живот, който повече или по-малко плаши очите на закона.

Чужденците биват примамвани с какви ли не хитрини на лодките. Щастлив е онзи, който отплава след това, макар и оскубан като пиле! Хиляди са изчезналите — навярно в стомасите на рибите, без да е открита следа от тях.

По протежение на реката са разположени чуждите фактории с техните големи, добре поддържани градини и огромни универсални магазини, наричани „хонг“. Ша-миен, Европейския квартал, има много живописно разположение. Възникнал е на тесен, нисък нос, издаден в Бисерната река и е отделен от сушата чрез сто фута широк канал. Сега той е публично-правна общност. До Кантон водят три моста, всеки от които може да се затваря от решетъчна врата, а елегантните каменни постройки са разположени между големи тревни площи, ухаещи градини и сенчести алеи — толкова приятни, както само тук е възможно.

Тук пристана параходът на „Чайна невигейшън кампъни“, от който се бяха възползвали шестимата пътници, защото не бе желателно да попаднат още веднъж на някоя пиратска джонка.

Въпреки че параходът се движеше през последната част от разстоянието само с половината от скоростта си, изглеждаше направо необяснимо как не е погребал под себе си сновящите с дузини наоколо лодки.

А тепърва какво се получи на пристана! Тук натрапниците напираха със стотици и стотици, за да обслужат за няколко сапеки слизащите пасажери. Те така кряскаха, ревяха и викаха един през друг, че човек почти не бе в състояние да различи отделни гласове. Тук предлагаха услугите си носачи на паланкини, миячи, бербери, лодкари, гидове, търговци, преводачи, които се изблъскваха един друг настрани, за да се проврат по-напред. Метусалем изчака, докато кресльовците помислят, че корабът е празен, и си потърсят някое друго място за разиграване на същия спектакъл.

В Ша-миен имаше само една-единствена страноприемница, принадлежаща на някакъв португалец. Нататък се отправиха най-напред шестимата пътници, и то по познатия ни начин и порядък. От само себе си се разбира, че тутакси се насъбра тълпа, привлечена от вида на необичайните, чудати фигури. Възклицанието „фан-квай“, чуждоземни дяволи, се чуваше многократно, ала никой не посмя да закачи пътниците, навярно заради тяхното достолепие държане и понеже в лицето на Търнърстик предполагаха истински мандарин.