Синьочервения Метусалем

— Хубава страна, в която нито даже боговете са подсигурени срещу мошениците! К’во ша речете по въпроса, минхер?

— Wat ik zeg? Zai er een god worden gegapt? Dat is ongehoord; dat is nag nooit gebeurd. (Какво ще река? Някакъв бог ще бъде отмъкнат? Това е нечувано, това още никога не е бивало.)

— Ама и хубави богове ша са, щом са оставят един нехранимайко да ги замъкне сред зеленчуците! Но си е ’се пак във висша степен интересно. Едвам-що сме са появили и сме тоз час замесени в криминално деяние. К’во мислите да правите, старий Метусалем?

— Ти на какво мнение си?

— Е, аз всъщност хич не бих са намесил в тоз божи излет с носилка и бих предоставил на идола сам да брани кожата си, ама щом един невинен ша бъде тикнат към гибел, то бих посъветвал нещата да са донесат на „тукашнианг прокуроринг“, както би рекъл нашият Търнърстик.

— Е — вметна бързо и ревностно капитанът, — да не би изразът да не е правилен? Няма ли едно анг, а също и инг? За моя радост чувам, че взимате все повече и повече уроците ми присърце. Ако постоянствате и занапред, скоро ще говорите китайски точно толкова добре, колкото и аз. Впрочем аз също съм съгласен: ние трябва да направим донесение. Тоя Ху-тсин изглежда е честен мъж, докато Винг-кан при всички случаи е мошеник. Ама каква е всъщност тая работа с прадедите? Наистина ли е смъртно оскърбление?

— Тук в Китай, да. И у нас никой почтен човек няма да допусне да хулят дедите му. В тази страна обаче на възпоминанието за предците се глада направо като на култ. Похвално качество на китаеца е, че почита във висша степен родителите си и посвещава едно неуморимо възпоминание на покойниците. Тз’ин тзин — „С родителите се отнасяй като с родители“, или другояче изразено, лао нгу лао — „Отнасям се със старите като със стари“, важи като неотменимо правило. На духовете на праотците в дома е отредено специално, свято място, където в определено време им се принася жертва. Всеки позор или чест, заслужил китаецът, рикошира и върху дедите му, които биват после възхвалявани или презирани заедно с него. Мястото, където са погребани, е свещено и се поддържа с грижовност, докато съществуват потомци.

— А когато не е такъв случаят?

— Е, тогава останките завършват като всичко тленно на земята. Гробът вече не е тачен, костите се появяват скоро на бял свят и биват потъпквани. Всеки мисли именно само за своите деди, за онези на другите хора не го е грижа. Има ли тук великолепно уредени гробища, но без религиозно ограничение, китаецът ще бъде погребан в някое от тях. Той се стреми преди всичко след смъртта си да почива на родна земя или даже в земята на своята провинция, на района си. Дали обаче трупът му ще бъде предаден на гробищно място, или на свободна земя, това му е безразлично, стига да е убеден, че отделената душа ще е доволна от въпросното място.

— Доволна ли? Хм! Та тя нищо не би могла да има против. Какво ще вземе да стори?

— Изпраща нещастие след нещастие на потомството и го принуждава да й отреди ново място, където да се чувства като в свой дом. Такова е поне схващането на китаеца. Всеки определя мястото, на което иска да бъде погребан. Но ако е пропуснал, тогава роднините му се обръщат към някой от свещениците, които са най-сведущи в тази важна работа. Те обикалят страната — естествено на разноски на близките — оглеждат местата, които им се струват най-подходящи, и провеждат разговор насаме с духа. След като той им набележи мястото, те се връщат при наследниците, за да ги уведомят и отнесат там тленните останки. Лесно е за разбиране, че духът е толкова по-придирчив, колкото са по-заможни неговите роднини, и колкото по-добре могат да заплатят на свещениците.

— Следователно малко гешефтче?

— Да. Ако сродниците са много платежоспособни, случва се духът да се отврати от своя гроб или да установи, че има недостатъци, за които преди туй не е подозирал. Може изгледът да не е достатъчно добър или мястото да е усойно и влажно, така че нощем да е принуден да мръзне. Остро течение той не понася. Или пък наблизо има воденица, чието тракане нарушава покоя му. Тогава той се явява на свещеника и го праща при наследниците, за да му потърсят някое сухо, топло и спокойно място на завет и отнесат там мощите му. Някой особено капризен покойник трябва отново и отново да бъде погребван, докато роднините му накрая все пак изгубят търпение и му заявят, че изключително много го почитат и уважават, но нека остави и тях на спокойствие и бъде отсега нататък разбран; решили са да не похарчат за него повече нито една ли, тъй като вече достатъчно скъпо им е коствал.

— Много забавно! — захили се Готфрид фон Буйон. — И т’ва са върши наистина с цялата му сериозност?

— Разбира се!

— А к’во оскърбление са крие в думата Тзиен?