Синьочервения Метусалем

След банята гостите бяха съпроводени до трапезарията, където ги чакаше с копнеж един обяд, състоящ се от риба, птици, месо, зеленчуци, вездесъщият ориз и накрая един супник, който съдържаше приятно на вкус, рядко пюре, напомнящо бадемово мляко. Осведомявайки се, Метусалем узна, че кашата е приготвена от фино очукани кайсиеви ядки. Ястието си заслужава да се възприеме и в Германия.

После всеки от пътниците получи определената за него стая. От всичко бе видно, че Тонг-чи беше инструктирал своя майордом да оказва най-голямо внимание на Метусалем. Той получи най-изискано подредените покои.

Сега можеха да си отпочинат и да правят каквото си пожелаят. Само в случай че биха искали да разгледат града, майордомът помоли да се възползват от паланкините, иначе биха привличали вниманието на населението, което лесно би могло да ги отегчи, та дори и оскърби.

— Но за едно излизане в най-близко съседство носилка все пак няма да е нужна, нали? — запита Метусалем.

— Може ли незначителният да попита накъде искате да се отправите?

„Незначителният“ е един от онези изрази, с които китаецът се окачествява, когато говори с по-високостоящ.

— До съседа, чийто бижутерски магазин ми обърна внимание.

— До Ху-тсин?

— Да.

— Той живее толкова наблизо, че носилка наистина не ви е необходима. Известен бижутер е и честен мъж. Само не отивайте при неговия съсед Винг-кан!

— Защо не при него?

— Той е измамник, макар табелата му да твърди обратното. Двамата са много враждебно настроени един към друг.

— В такъв случай няма да купувам нищо от последния. Готфрид, запали лулата!

— Аламинут! — отвърна споменатият, който се намираше в стаята на Синьочервения. — Ний трябва да са явим при човека с нужната култура и благопристойност, а за целта нищо друго не е така необходимо, както вашата хуках и моя фагот-обой.

Хората се бяха погрижили и за тютюн. На масата имаше пълна ваза. Наргилето бе натъпкано от съдържанието й и запалено, след което двамата потеглиха, придружени от управителя до вратата.

Те изминаха малкото крачки по вече толкова пъти описания начин и с достолепие държание. Въпреки късотата на пътя осъзнаха колко много беше прав управителят, като им препоръча да ползват носилки при евентуалните си излети. Едва бяха излезли от къщата и минувачите се заспираха да зяпат двамата толкова чудновато изглеждащи им мъже.

Метусалем не се отправи непосредствено към къщата. Той спря на средата на улицата, за да има възможност да хвърли поглед и на двата дюкяна. Постигна го успешно.

От двете къщи висяха няколко фирмени табели — по една с имената на собствениците, значи Ху-тсин и Винг-кан, а на другите бяха изброени артикулите, които човек можеше да си купи при тях. Винг-кан беше наредил да се изпише и специално на една дъска: „Тук ще бъдете честно обслужен“ — надпис, предизвикващ тъкмо недоверие у четеца.

Той седеше недалеч от отворената врата на дюкяна си. Метусалем го видя и веднага разпозна мъжа, когото бе подслушвал. Сега Дегенфелд пристъпи към дюкяна на Ху-тсин, който беше вътре сам. Ювелирът беше мъж на средна възраст, добре сложен и много грижливо облечен. Носеше дълги, тънки мустаци, чиито краища се спускаха от двете страни почти до гърдите. Виждайки двамата мъже, той се изправи. Докато ги оглеждаше, беше олицетворение на самото удивление. Две толкова необикновени фигури никога още не бяха го посещавали.

— Чинг! — поздрави късо Метусалем, издухвайки облак дим.

— Чинг! — извика и Готфрид с тон, сякаш е императорът на Китай в собствената си персона.

— Шим Хи-тсин? (Казвате се Ху-тсин?) — попита студентът.

— Пи-тзой (Това е името ми) — отговори ювелирът и съвземайки се от смайването си, ги покани с дълбоки поклони и почтителни жестове да приближат.

— Не идвам, за да купя нещо — поде полугласно Метусалем. — Искам да говоря с вас.

— Вие… с мен? — попита човекът, за когото бе загадка какво ли би имал да говори един чужденец тъкмо с него. — Нещо важно ли е?

— Много важно, не за мен, а за вас. Касае се за вашия живот.

— За… моя… живот? Тиен-на! (О, Небеса!) Възможно ли е?

— Да. Дойдох, за да ви избавя от смъртта. Вие щяхте да бъдете екзекутиран.

— Господарю, аз не съм престъпник!

— Зная, но се случва обвиняемият да бъде осъден и невинен.

— Обвиняем? В какво искат да ме обвинят? Какво би трябвало да съм престъпил?

— Ще сте откраднал един идол.

Човекът пребледня и започна да трепери.

— Идол! — изтръгна се от него. — Това е престъпление, което се наказва с най-ужасна смърт!

— Действително. И от тази смърт искам да ви избавя.

— Господарю, не могат да ме осъдят, понеже не съм извършил това деяние. Аз зачитам законите и никога няма да стана преднамерен престъпник.

— Но статуята ще бъде намерена при вас.

— При… мен? Къде?

— В градината.

— Тогава нека търсят! Със сигурност знам, че няма да намерят нищо.

— А аз знам също така сигурно, че ще бъде изровена у вас!

— В такъв случай трябва някой друг да я е заровил!

— Един ваш неприятел иска да открадне статуята и да я зарови у вас. Направи ли после донесение, ще я намерят при вас и ще бъдете осъден на смърт като крадец и осквернител на храм.