Синьочервения Метусалем

Бижутерът плесна ръце и извика ужасено:

— Какво нещастие! Аз съм изгубен, изгубен съм!

— Не кряскайте толкова! Вижте каква тълпа се е насъбрала пред дюкяна ви, за да ме зяпа. Не сте изгубен, защото дойдох да ви спася. Трябва да обсъдим нещата от всички страни.

— Да… обсъдим… от всички страни! Ще повикам някого да остане временно в дюкяна. А вие имайте добрината да ме придружите до моята стая.

Той извика някакво име през вратата, намираща се в задната част на дюкяна, и влезе един млад мъж. След това Ху-тсин покани Метусалем и Готфрид да го последват.

От споменатата врата се излизаше на малка площадка, от която се изкачваше към етажа едно стълбище. Стаята, в която влязоха горе, бе очевидно работното помещение на ювелира. В ъгъла бе прикрепена дъсчица, на която седеше стаята на малък, дебел Буда, с горяща пред него свещ.

Бижутерът предложи два стола. Той самият не се нуждаеше от такъв. Обхваналата го тревога не му позволяваше да седне. Готфрид издърпа стола си зад студента, който се отпусна с достойнство.

— Жалко, дет’ не вдявам достатъчно китайски, та да мога да следвам нишката на тоз разговор! — каза първият. — Много ми са ще ’се пак да знам к’во ша рече той.

— Ще го узнаеш. То се разбира от само себе си.

— Значи някакъв неприятел иска да ми стори това, за което говорихте! — рече бижутерът. — Кой ли може да е?

— Не познавате ли някой, който ви мрази толкова много, че да е способен на една такава мерзка постъпка?

— Само един… Винг-кан, моят съсед.

— Той е. Аз подслушах разговора му с човека, който трябва да извърши кражбата.

— Кой е крадецът?

— Това не зная. Не го познавам. Аз съм чужденец, Тао-дзе-куе, пристигнал тук едва днес. Винг-кан иска да си отмъсти, задето сте го оскърбил.

— Той ме обиди пръв!

— Да. Казал е, че имате за съпруга дъщерята на един просешки крал.

— И това ли знаете?

— Чух го от неговата уста.

— Вие сте чужденец и може би не ви е известно, че това е едно много тежко оскърбление. Никой почтен мъж не говори за жената на друг. Аз видях девойката и се влюбих, без да знам коя е. После чух че баща й бил т’ой. Въпреки всичко я взех за жена, защото беше добра и почтена. Може ли някой да ме упреква за това? Бях беден. Той ме направи състоятелен човек, защото е много, много богат. Не трябва ли да съм благодарен на него и съпругата си? Можа ли да допусна да я оскърбяват?

— Не, в моята родина не е срамно да се ожениш за дъщерята на просяк.

— А аз съм дори зет на един т’ой!

— У нас няма просешки крале.

— Няма? В такъв случай Германия е много нещастна страна!

— По кой начин?

— Защото хората там нямат средство да се избавят от натрапничеството на просяците.

— О, имаме си едно много хубаво, което действа много по-добре и по изцеляващо от вашето — полицията.

— Какво може да направи тук полицията? Хич нищо, нищичко! Ако някой просяк ми поиска милостиня и аз му откажа, той ще ми я изтръгне с принуда. Ще намаже лицето си нечистотии, ще потопи одеянията си в течен тор и ще се намести пред вратата ми, така че нито аз ще мога да изтрая на смрадта, нито някой ще влезе при мен да купи нещо. Или пък ще вземе някой гонг и ще удря, докато се преситя от ужасната дандания и му дам нещо. Или ще иде да доведе цяла дружина други просяци, които ще се въргалят в мръсотията пред вратата ми, ще си пробождат с ножове плътта и толкова дълго ще вият и се жалват, че минувачите ще започнат да ме упрекват за моето безсърдечие и да заплашват, че повече нищо няма да купят от мен. Един просяк може да съсипе някой търговец.

— Полицията не се ли намесва?

— Не. Никой гражданин или полицай не бива да посяга на просяк. Трябва да се обърнеш към краля на просяците, т’ой. Откупи ли се човек с някаква сума, той получава от него удостоверение, бележка, която залепва на вратата си. След това просяците я подминават. Т’ой има голяма власт над тях. Парите, които е взел за тази бележка, разпределя между тях. Приключи ли с даден район, потегля с четата си към друг, за да върши там същото.

Тази странна обрисовка отговаряше на истината. Случва се дори правителството, властите, да са принудени да сключат контракт с краля на просяците. Излезе ли, да речем, някой от големите реки от бреговете си, тя залива обширни пространства от страната и милиони хора губят поминъка си. Стотици хиляди остават без препитание и стават просяци. Те си избират крал и тръгват на път към по-благоденствени провинции, за да се изхранват с подаянията, които той им издейства с принуда. Той ги управлява и има власт над живота им. Те са длъжни да му се подчиняват. Ако го нямаше, щяха да плъзнат разюздани из цялата страна и да причинят безпримерни беди. Ще палят, грабят и убиват. Ще последват размирица след размирица и никой миролюбив човек няма да е сигурен за живота и имуществото си. Ето защо правителството и всички органи на властта охотно и драговолно признават просешките крале.

— Но тогава един такъв т’ой притежава кажи-речи по-голяма власт от един Ванг, вицекрал и регент на цяла една голяма провинция! — възкликна Метусалем.