Синьочервения Метусалем

Той ги заведе в една съседна стая, която имаше два прозореца. Вместо стъкла беше опъната много фина, ситна мрежа. Отвори единия и пред тях се откри градината.

Беше малка, подредена по китайски тертип: дървета-джуджета, цъфтящи храсти, тисови и чемширени плетове, от които се извисяваха корони, оформени като животни. Отдясно се намираше градината на неговия враг, подредена и поддържана по съвсем същия начин. Разделящият ги зид не бе по-висок от човешки ръст.

Отляво бе разположена градината на мандарина, която бе широка наистина само колкото другите две, но затова пък трябва да бе много по-дълга. Зад градините изглежда минаваше пътека. Вероятно това бе пътят, по който крадецът щеше да донесе статуята.

— Великолепно! — каза Метусалем. — Градините са разположени изключително удобно за нашите намерения. Прехвърляме се през зида на мандарина и се озоваваме във вашата градина. Останалото ще се решава после.

— Значи със сигурност мога да разчитам на вашето съдействие. Кога ще дойдете?

— Със започването на Сиют — веднага щом се стъмни, за да не могат да ни видят, когато се прехвърляме през зида.

— Ще доведете ли и останалите височайши господа?

— Не, колкото по-малко хора са посветени, толкова по-добре.

— Но ако ни дотрябват? Ако само тримата не съумеем да се справим? Аз не бива да се доверявам на никого от хората си.

— В този случай няма да ми е трудно да доведа още някой от спътниците ми. Сега те са забелязали отсъствието ми. Трябва да вървим.

— Тонг-чи у дома ли си е?

— Не, излязъл е, но ще се върне преди вечерта, тъй като после портите на улиците ще бъдат заключени.

— Това не се отнася до него. Той може и нощем да тръгва и се прибира както и когато му е угодно. За него всички Пай-лу са отворени.

Пай-лу се наричат подобните на триумфални арки постройки, които затварят улиците и са снабдени за тая цел с порти. Освен това предназначение те имат и още едно — служат като паметници за заслуги на онези лица, в чието възпоминание са издигнати.

Когато някой служител или гражданин е направил много за страната, провинцията или града, тогава му издигат една такава Пай-лу, която носи неговото име, и с видими отдалеч йероглифи се изброяват добродетелите на въпросния. Не само покойници получават такива паметници, но понякога и живи. Тези после трябва да заплатят разходите, но това в никой случай не намалява оказаната им чест.

Двамата немци се сбогуваха с китаеца, който ги съпроводи до вратата на дюкяна си с непрестанни метани. Със стягането вкъщи, те се отправиха към стаята на Метусалем.

— Наистина ли не бива другите да научат за тая работа? — попита Готфрид.

— Не, засега още не.

— Няма ли поне нашия Рихард да вземем?

— И него не. В него имам по-голямо доверие, отколкото на другите. Той е надскочил годините си по предпазливост и разсъдливост. Но неговата майка ми го повери и аз не мога да го впускам в ненужна опасност.

— Смятате работа за опасна?

— Не, но при дадени обстоятелства може и да стане. Иди сега и навести останалите! Те ще питат за мен. Кажи им, че не желая да бъда смущаван, тъй като имам намерение да впиша бележките си. По-късно се върни тук. След четвърт час ще се стъмни.

Готфрид тръгна. Скоро след него дойде един слуга, за да запали висящия от тавана фенер и да се осведоми дали „най-знатният и твърде старият“ има да изкаже някаква заповед.

— Не, благодаря — отвърна студентът. — Но я кажи, позволено ли е да се отиде в градината?

— Сутрин не, защото по това време вън се разхожда с наслада „Цветето на дома“.

— А сега?

— Да. Моят повелител желае да излезе навън?

— За кратко. Аз съм Юет-тзе83 и искам да размишлявам необезпокоявано.

— Аз ще съпроводя „Създателя на поезията“ до портата и ще чакам там неговото завръщане. Може би по време на разходката си той ще има някаква заповед за мен.

— Не, защото моят собствен слуга ще ме придружава и ще ти съобщи желанието ми, ако имам такова. Искам да бъда напълно несмущаван.

Човекът се поклони и си тръгна. Малко по-късно се върна Готфрид.

— Къде се намират другите? — попита Метусалем.

— В стаята на Търнърстик, къдет’ пият чай, пушат лули и играят домино. Не знаех, че тез’ китайци познават и доминото.

— Дори много обичат да го играят, обаче плочките и цифрите се отличават от нашите. Слушай.

От улицата прозвуча звукът на гонг, ударен от пазачите, и междувременно се чу вик: „Сиют-ши, сиют-ши!“. По западноевропейското отчитане беше седем часът вечерта, но според китайското започваше единадесетият час.

— Време е — каза Дегенфалд. — Ножът ти у теб ли е?

— Да. Кой ша бъде наръган из засада?

— Никой, но е възможно да ни дотрябва. Аз взех и револверите си.

— И аз съм са така екипирал. Изобщо са чувствам кат’ рицар-разбойник, който са кани в бесен галоп да изскочи през градската порта. Наистина съм любопитен как ли ша свърши авантюрата.

— Да се надяваме добре. Хайде!

Отвън ги чакаше слугата. Той ги отведе до градинската порта и се върна. Бързо се беше стъмнило. Човек не би могъл да види някой друг от осем крачки разстояние и за броени минути щеше да стане още по-тъмно.

— Сега крадат бога — прошепна Готфрид.