Синьочервения Метусалем

— Но той не е мандарин на правосъдието!

— Не, ама все пак мандарин. Улицата ще е затворена, а тук не живее никакъв Синг-куан. Значи трябва да се обърна към него. Ще му кажа: чух, че са били откраднати два бога. Смятам, че моят съсед Ху-тсин е разбойникът.

— Мандаринът ще запита откъде е стигнал моят знатен старец до това подозрение.

— Разхождал съм се из градината и съм видял, че съседът заравя две статуи.

— Става! Това ще помогне! Та сега ние сме готови и молим за парите.

— Аз вече съм ви приготвил торбичките — тук са до зида. Ето ги. Във всяка по хиляда ли.

— Правилно ли са преброени?

— Съвсем правилно.

— Надявам се. Когато последния път оказах услуга на прастария господин, той бе сбъркал с цели петдесет ли.

— Аз никога не греша. Ти си ги преброил лошо.

— Не би ли изчакал твърде старият покровител, докато ги преброим?

— И къде пък се тъкмите да ги броите?

— Тук.

— В тъмното?

— Да. Не е необходимо да виждаме нещо. Ние ще пипаме парите.

— Тогава бройте, като имате желание. Но за мен е невъзможно да чакам. Ще отида да посетя другия съсед, за да го осведомя междувременно какво съм видял тук. Когато оповестят после кражбата и чуем, че са били откраднати два бога, той ще ме посъветва да направя донесение. А после ще ми послужи като свидетел. Веднага ще заключа тези инструменти тук.

Той прехвърли през зида кирката, лизгара и лопатата и след това сам скочи отвъд. Чу се как замират крачките му, а малко по-късно щракането на резе.

Двамата мошеници останаха смълчани и заслушани, докато престана да се чува всякакъв шум от негова страна. Сетне единият каза:

— Той отново ни измами!

— Да, и на мен не ми се вярва всяка торбичка да съдържа по хиляда ли. Но все пак това са много пари. А сега трябва да побързаме. Ела!

Те понечиха да си тръгнат, при което трябваше да минат непосредствено край Дегенфелд. На последният му хрумна идеята да ги залови. Дали щеше да му се удаде? Ха! Той беше силен мъж, а и страхът сигурно щеше да свърши своето. Остави ги да подминат, изправи се светкавично… Бърза крачка след тях, двойна хватка — беше ги пипнал за вратовете и стискаше с цялата сила на пръстите си.

Заглушен крясък, напразна съпротива, мятане… и те рухнаха. Въпреки това той продължаваше да ги държи здраво и да ги притиска силно към земята. Сега никой не издаваше звук. Те направиха още няколко спазматични движения, после замряха под постниците му с разперени крайници.

Той извади ножа си и отряза няколко ивици от и бездруго оскъдните им одеяния. После ги върза с гръб един към друг, така че да не могат да се освободят, и ги отърколи на известно разстояние от стената.

След това се върна при другите двама. Те бяха чули прехвърлянето, както и кирката и лопатите, и се безпокояха за него. Той им разказа какво е успял да свърши съвсем сам. Ху-тсин веднага изтича до вкъщи, за да донесе въжета, с които да вържат, по-здраво и сигурно негодниците. После ги вдигнаха и прехвърлиха през зида в градината на Винг-кан. Следващата им работа беше да потърсят мястото където бяха заровени статуите и да започнат разкопаването. Когато приключиха, отново запълниха дупката. После Дегенфелд се спусна повторно в градината на Винг-кан и пое инструментите и боговете. Другите двама го последваха. След четвърт час безшумна работа тримата отново се върнаха от другата страна на зида.

— Така, всичко премина чудесно — каза Дегенфелд. — Сега нека си прави тоя Винг-кан донесението. Той ще попадне в собствената си клопка.

— В която трябваше да загина аз — допълни китаецът. — Господарю, вие сте моят спасител. Как ли да ви се отблагодаря!

— Като се държите точно, както ви казах преди малко оттатък. Сега трябва бързо да се разделим. Та нали мандаринът не бива да узнае, че сме били тук.

— Тогава окажете поне услугата на вашия най-мизерен слуга да може той утре да види лицата ви!

— Ще го сторим. Утре ще дойдем да ни разкажете всичко. А сега трябва да се почистим. Имате ли някое място, където можем да я свършим тая работа, без някой да ни види?

— Да, елате, елате!

— Вземете и инструментите. Не бива да останат в градината.

Ху-тсин ги отведе в едно малко помещение и донесе фенер и четка. Те очистиха мръсотията от дрехите си, която лесно би могла да се превърне в издайница. После се сбогуваха и се прехвърлиха обратно в градината на мандарина.

Там Готфрид застана като слуга до портата, а Дегенфелд започна да се разхожда напред-назад. Но не се наложи да го върши прекалено дълго, тъй като скоро бе отведен, и то от самия Тонг-чи. С връщането си вкъщи той бе научил, че очакваните гости са пристигнали, и побърза да дойде в градината, за да поздрави Дегенфелд.

— А сега — каза, когато бяха разменени първите поздрави — ще ви помоля да ми изпълните едно желание.

— Какво?

— Никой не бива да узнае в какво положение съм се намирал, и че вие сте ме спасили. Разказал съм го единствено на съпругата си. Ти желае да ви види, за да може да ви благодари. Мога ли да ви отведа при нея?

Дегенфелд знаеше, че това е една изключителна награда. Ето защо отвърна учтиво: