Синьочервения Метусалем

Тя измъкна от ръкава една малка, бледа детска ръчичка, за да му я подаде. Дегенфелд улови първо копринения ръкав и заедно с него ръката, та да не я докосва със своята, поднесе после покритата с коприна ръчичка до устните си и отговори:

— Тзуй-шин, пут туй!

Тези четири срички включваха всичко, с което един китаец би могъл да изрази своето смирение. Буквално те гласяха: „Аз, грешникът, нямам право да отговарям.“ Че той не докосна ръката й, бе доказателство за голямо уважение и почтителност, което тя възнагради, като предложи ръчица и на другите. Те последваха примера на Метусалем и се постараха да направят равностойно по елегантност целуване на ръка, което се получи особено забавно при минхер.

Докато после мандаринът придружи вежливо съпругата си до стаята й, дебелият възкликна:

— Goede god, wat was dat een vrouw! Wat moet die ontzettend veel gegeten hebben! (Добри ми Боже, що за жена! Трябва да се е хранила страшно много!)

Готфрид се накани да направи някаква шеговита забележка, но бе прекъснат. Отвън се донесе някаква странна, приближаваща се дандания. Чуваха се ехтящите, угнетяващи звуци на няколко гонга, които се вмъкваха дисхармонично един в друг и се смесваха с викащи и кряскащи мъжки гласове. Мандаринът се върна и каза:

— Чувате ли? Трябва да се е случило някое голямо нещастие или е било извършено голямо престъпление. Стражите го разгласяват.

Той отвори един прозорец. Сега гюрултията беше под къщата. Гонговете пронизваха ушите, а някакъв дрезгав глас оповестяваше нещо с полунапевен, полувиещ тон, което дори Метусалем не разбра.

— Какво престъпление! — извика Тонг-чи, който бе свикнал с този начин на разгласяване и следователно бе разбрал думите. — Такова нещо никога не се е случвало в Куанг-чеу-фу!

— И какво е то? — попита Дегенфелд.

— От Пек-тиан-чу-фан са били откраднати два бога.

— Днес?

— Преди малко. При започването на Сиют-ши са си били още там. Сега обаче са забелязали липсата им. Двама мъже, които стояли с носилка пред храма, са заподозрени като извършители. Глашатаят ги описва.

Спътниците съумяха да покажат една умело подправена изненада. Тонг-чи продължи:

— Да се надяваме ще открият осквернителите на храма и тогава горко им! Всички улички, улици и площади са блокирани от полиция и войска, така че никой няма да може да премине през тях. Ако извършителите не са вече избягали от града, те са изгубени.

— Но с каква цел биха могли да са посегнали тези хора на боговете?

— Не знаете ли? И не го предугаждате?

— Не.

— За да имат късмет, за да станат богати. Съумее ли някой да занесе един такъв бог вкъщи, този естествено е длъжен да му служи. Но те не са само за един, а за всички. Ето защо са поставени в храмовете, та да може всеки да изложи молбата си пред тях. Който обаче… какво има?

Този рязък въпрос се отнасяше за току-що влезлия слуга.

— Ваше превъзходителство — отговори оня, — напълно недостойният бижутер Винг-кан моли с най-дълбоко смирение да му позволите да направи едно съобщение.

— Тоя? Нека си върви вкъщи, с него работа нямам.

— Той каза, че било много належащо и щяло да донесе най-големи облаги на нашия височайши господар.

Обещаят ли на някой китаец полза, той веднага е готов да протегне ръка! Тонг-чи не правеше изключение.

— Пусни го да влезе! — заповяда. — Но му кажи преди това, че ще наредя да му смажат пръстите на ръцете и краката, ако ме обезпокои безпричинно!

Ванг-кан влезе, сведе глава почти до пода и остана в това положение при вратата.

— Какво искаш толкова късно? — обърна се грубо към него чиновникът.

— Всемогъщи Куан-фу — отговори запитаният с тон на раболепна страхливост, — принуден бях да се завтека към лъчите на вашето слънце, тъй като на нашата улица не живее Синг-куан.

— Синг-куан? Значи се касае за някой криминален въпрос?

— Да.

— Че каква работа имам аз с такива деяния! Виждам, че ще трябва да те арестувам.

— Ваша светлейша милост ще ми остави свободата, като научи, че се отнася до откраднатите богове.

Мандаринът седеше на един стол, понеже не се връзваше с достойнството му да разговаря с този човек прав. Сега обаче скочи и извика:

— Откраднатите богове? Изправи се и отговаряй откровено и бързо. Какво знаеш за тази изключително важна работа?

— Мисля, че познавам човека, при когото се намира откраднатото.

— Ти? И кой е?

— Ху-теин, моят съсед.

Веждите на Тонг-чи се свиха мрачно и заплашително.

— Той? Твоят неприятел? — запита. — Този мъж е честен, а не крадец. От него можеш да се поучиш какъв трябва да бъдеш! Той никога не е крал и най-малко от всичко ще вземе да задига богове! Знаеш ли какво вършиш, като го обвиняваш в подобна постъпка?

— Зная, но аз още не съм го обвинил, а само изказвам една догадка.

— Тъй, защо предполагаш, че той е извършителят? Но пази се да не кажеш една дума в повече, отколкото можеш да поемеш отговорността! Ти не си човекът, към когото бих проявил снизхождение!

Ювелирът прие смирено тези неумолими слова и каза:

— Аз не искам да обвинявам никого, нито да хвърлям върху някого подозрение, но считам за свой дълг да кажа на Ваша светлост какво съм видял.

— Е, какво?