Синьочервения Метусалем

Двама от полицаите сграбчиха ювелира за плитката и грубо го издърпаха навън. Мандаринът се отправи към градината под светлината на носените книжни фенери и другите го последваха.

Скоро полицаите доведоха мъжа. До него бяха жена му, децата и прислугата. Той самият спря в положение на дълбок поклон, а близките му се хвърлиха по колене и останаха пред служителя в тази стойка. Този се обърна с най-суров тон към Ху-тсин:

— Знаеш ли защо сме дошли?

— Моето голямо нищожество не подозира по каква причина Ваше сияние освети мрачния ми дом — отвърна запитаният.

— Лъжеш! Не стоеше ли до вратата, когато дойдохме?

— Чух, че на улицата има много хора, и се канех да надникна какво ги е подтикнало там. Тогава обаче Ваша велика справедливост се отби при мен.

— Да, моята велика справедливост! Съвсем правилно го изрече. Под тази справедливост ще попаднеш. Та разбра ли за какво се е насъбрал тоя народ на улицата?

— Заради двата бога, които са били откраднати.

— Откъде знаеш, че е извършено такова деяние?

— Чухме го от глашатая, който го разгласяваше.

— Това е лъжа. Ти знаеше за грабежа още преди изобщо някой друг да е научил нещо, защото самият ти си разбойникът!

Един опитен съдебен следовател се пази, както е известно, да хвърли престъплението по този начин право в очите на обвиняемия. Той се опитва по-скоро да го обгради с мрежа от привидно несъществени въпроси, от които оня, след като е била затегната последната бримка, не може да се изплъзне. Едно такова твърдение обаче лесно би могло да превърне изобличението на престъплението в невъзможност.

Ху-тсин се направи на ужасен и отговори:

— Какви бяха тези думи! Какво говори Ваше сиятелство! Аз да съм този, който е отмъкнал боговете, аз, най-религиозният и ревностен последовател на голямото и свято учение? Що за обвинения! Аз мога да докажа, че от сутринта не съм напускал дюкяна, жилището си!

— Можеш да го докажеш, да, но си натоварил с деянието двама мъже, които после са ти донесли задигнатите богове!

— Аз? Достопочтени господарю, не зная нищо за това!

— Не лъжи! Ти си наредил да заровят боговете в градината ти!

— Кой го каза? Кой би го потвърдил?

— Ванг-кан, твоят съсед, който е видял всичко и сега стои пред теб като обвинител.

— Тоя? Моето смирено възхищение от Ваше височайше достойнство се осмелява да ви каже, че този мъж, както е известно, е мой враг. Той е измислил тази приказка, за да ме хвърли в немилост.

— Това не е приказка, а истината. Аз зная точно къде са скрити боговете и сега ще наредя да ги изровят.

— Нека Ваше благородство го стори, после моята невинност ще излезе на бял свят.

Той го изрече с тон на най-голяма убеденост. Мандаринът го познаваше като честен мъж и трудно бе повярвал в неговата вина. Той го погледна изпитателно в лицето и каза:

— Досегашната ти репутация беше добра и неопетнена, ето защо много ми се иска да вярвам на уверенията ти. Но горко ти, ако намерим боговете при теб! Нека няколко войника отидат да вземат необходимите за разкопаването инструменти! Хайде сега, Ванг-кан, покажи ни мястото!

Споменатият бързо закрачи напред. Пристигнал на въпросното място, той спря, взе фенера от ръката на един от полицаите, освети земята и каза:

— Тук е! Ваше благородие ще забележи, че е копано съвсем скоро. Нека потърсят!

— Да, търсете! — заповяда мандаринът. — Сега ще се реши кого от двамата ще наредя да накажат — него, като крадец на богове, или теб, като негов клеветник и лъжец на властите.

Беше образуван полукръг около разположеното до зида място и двама полицаи се заловиха за лизгара и лопатата, за да започнат разравянето.

Винг-кан беше напълно сигурен в нещата си, както можеше да се разбере от изпълненото му с увереност лице. Но твърде скоро се забеляза промяна във физиономията му, която ставаше все по-голяма, колкото по-дълбоко разкопаваха полицаите земята.

Двете статуи бяха съвсем повърхностно зарити. Сега дупката имаше дълбочина от метър и половина, а от тях не се виждаше все още нищо. Метусалем пристъпи към рова, погледна вътре и каза:

— Няма как да са били заровени тук боговете. На повърхността почвата беше рохкава, като на всяка леха, но сега е твърда и здрава, какъвто не би бил случаят, ако тук бе копано неотдавна.

— Това е вярно — съгласи се мандаринът. — Знаеш ли със сигурност, че това е било мястото?

Въпросът бе отправен към Винг-кан. Лицето му бе изгубило всякакъв цвят, а той се беше вторачил с израз на ужас в празната яма.

— Да, тук беше — изтръгна се от него.

— Но нали виждаш, че боговете не са налице.

— Значи междувременно са ги махнали!

— Никой няма да ти хване вяра. Който е скрил нещо крадено в земята, няма да седне да го изравя само след броени минути. Може би си се заблудил и мястото е някъде другаде.

— Не, тук е, знам го съвсем определено!

— Тогава излиза, че си лъгал, за да погубиш своя съсед!

— Не, не! Истината казах. Много добре видях, че боговете бяха заровени тук.

— Не лъжи! Познаваме те! Ти си един клеветник. За Ху-тсин обаче всеки знае, че е честен мъж!