Синьочервения Метусалем

Тонг-чи отново не счете за нужно да върви от едната къща до другата. Той седна в носилката, а Ванг-кан бе поведен между полицаите. Като стигнаха, веднага се отправиха към градината и тя напълно се освети от донесените фенери.

Там се разкри една неочаквана гледка: между две дървета-пигмеи почвата беше разкопавана и пак засипана, така че се беше образувало малко възвишение. На него седяха двамата носачи, завързани с гръб към два здраво забити в земята кола, със стегнати във въжета ръце и крака. Между зъбите им бяха напъхани откъснати от дрехите им парцали, за да не могат да викат.

Ванг-кан едва не подгъна колене от страх, когато забеляза тази група. А мандаринът още щом видя двамата негодници, извика:

— Та това са крадците, точно такива, каквито бяха описани. Винг-кан, как се озоваха в градината ти?

— Не…зная — пропелтечи запитаният с обезцветени устни.

— Как? Не знаеш? Затова пък толкова по-добре го знам аз. Ти самият си извършил деянието, като си искал да прехвърлиш вината върху твоя честен съсед! Развържете негодяите и разровете!

Носачите бяха освободени от коловете, но не и от въжетата, и отнесени настрани. Едва бе отстранен горният тънък почвен слой и двата идола излязоха наяве.

Пътешествениците малко остана да се изсмеят на глас, като видяха пред себе си фигурите на боговете. Това бяха две седящи, извънредно пълни, дървени и боядисани с бронзова боя кукли, които изглежда се намираха в най-весело настроение, защото целите им лица така бяха засияли в усмивка, че малките, по монголски дръпнати очички почти изцяло се бяха изгубили.

— Колко забавно! — рече Готфрид фон Буйон. — Ако ’сички богове в Китай са такива непринудени веселяци, т’ва ша ми достави изключително голямо удоволствие. Те изглежда са в добро разбирателство и даже са намират в най-хубавото си настроение. К’во ша кажете по въпроса, минхер?

— Wat ik zeg? Zij zijn ontzettend dik. Zij moeten zeer goed gegeten hebben. (Какво ще кажа? Те са ужасно дебели. Трябва да са се хранили много добре.)

— Какво казват тези двама господа? — попита мандаринът, който естествено не беше разбрал забележката.

— Учудват се на факта, че на някой може да хрумне кощунствената мисъл да откъсне такива богове от тяхното спокойствие и вглъбеност — отговори Метусалем.

— Това е най-голямото престъпление, което човек може да извърши. Завържете божия осквернител! Неговото наказание ще съответства на делото му!

Тогава Ванг-кан се хвърли на земята пред него и закрещя от страх:

— Милост, милост. Височайши господарю! Аз съм невинен! Не зная как са попаднали тези мъже и тези богове в моята градина!

— Ти би бил изгубен дори ако наистина не го знаеше, понеже божествата бяха намерени в твоята почва, на твоя територия. Но никой няма да ти повярва. Ти си наредил да ги откраднат!

— Не, не, Ху-тсин го е сторил и е накарал да ги заровят тук, за да ме погуби.

Сега Метусалем сметна за необходимо да направи от своя страна една забележка, тъй като невинният Ху-тсин иначе все още би могъл да бъде заплетен в следствието. Той запита ювелира:

— Ти не познаваш двамата вързани мъже, така ли?

— Не.

— Напускал ли си днес къщата си?

— Също не.

— Това е лъжа! Ти беше там долу в Ша-миен и стоеше зад гостилницата на португалеца.

— Заблуждавате се. Благородни прародители!

— Не се заблуждавам, тъй като стоях наблизо зад зида и те чух какво говори с по-възрастния от тези мъже. Те откраднаха боговете по твоя заръка, а парите, които си им платил за това, трябва все още да се намират в джобовете им. Нека благородният и могъщ Тонг-чи нареди да ги претърсят и ще се убеди, че казвам истината!

Тогава мандаринът улови Метусалем за ръката, дръпна го настрани и го запита тихо:

— Господине, наистина ли подслушахте такъв разговор?

— Да — прошушна отговора си запитаният.

— И разпознахте двамата?

— Съвсем определено.

— Значи знаете с каква цел Ванг-кан е наредил да откраднат боговете? За да погуби своя съсед?

— Да.

— В такъв случай той ги е заровил отвъд, а те после са били зарити без негово знание в градината му. Това е добре, тъй като по този начин е спасен един невинен; но онези, които са пренесли божествата отсам са изгубени, ако се разбере. Аз съм свободомислещ Куан-фу и знам за какво да считам тези идоли, но другите не мислят като мен, а законите се изключително сурови. Вие сте мой гост и аз самият не бих могъл да се отърва от гибелта, ако при следствието всичко излезе на бял свят. Следователно си мълчете, мълчете, иначе никога няма да видите отново своята родина, макар да сте там могъщ Куан-фу! Ще изчезнете тук по такъв начин, че никой няма да носи отговорност. Вие ми спасихте живота и аз се радвам, че мога да ви се отблагодаря. Но трябва да мълчите, в противен случай всички ние сме изгубени!

След това предупреждение мандаринът се обърна със сериозно лице към полицаите и им заповяда да претърсят носачите. Парите бяха намерени у тях. Той нареди да им махнат парцалите от устата и ги запита със заплашителен тон: