Синьочервения Метусалем

— Да, сега е времето. Надявам се кражбата да успее.

— Хубаво пожелание!

— Но основателно. Ако кражбата не успее, утре ще бъдем отново принудени да се измъкваме, което ще бъде по-трудно, тъй като тогава Тонг-чи със сигурност ще си е вкъщи. Да вървим към зида!

Те се шмугнаха безшумно нататък й спряха най-напред да се ослушат. От другата страна не се чуваше никакъв шум.

— Сега оттатък, ама съвсем тихо! — прошушна Дегенфелд на ваксаджията.

Те се метнаха горе и бавно се спуснаха отвъд. Едва краката им докоснаха земята и един тъмен силует изплува до тях.

— Ху-тсин? — запита студентът шепнешком.

— Аз съм, най-нищожният.

— Колко време сте тук?

— Едва отпреди малко.

— Пообиколихте ли наоколо?

— Не. Помислих, че Винг-кан може да е зад зида и да се ослушва. Той нали не бива да знае, че съм тук.

— Много право! А инструментите?

— Лежат тук до мен. Какво ще правим сега, височайши повелителю?

— Вие двамата се скрийте зад този тисов плет. Възможно е Винг-кан да мине отсам, за да се убеди, че няма никой в градината. Дори е много вероятно да го стори. Аз ще отида да поразузная и скоро ще се върна.

Той си свали ботушите и се отдалечи дебнешком. Вървейки стъпка по стъпка, опитваше да прониже мрака с очи. Обходи двете страни на градината, без да забележи нещо необичайно. Третата страна беше зидът, разделящ градините на двамата бижутери. Докато се промъкваше бавно напред, кракът му докосна нещо твърдо, което лежеше на земята. Той се наведе да опипа предмета. Установи, че един до друг лежаха кирка, лизгар и лопата.

Тези инструменти сигурно бяха прехвърлени от Винг-кан, нямаше как да е някой друг. Той може би още беше наблизо.

Дегенфелд се сниши и се ослуша. Напрегна до краен предел очите си, но не можа нито да чуе, нито да види нещо.

Придвижи се, приведен към земята, още няколко крачки и тогава видя някаква фигура, облегната на едно дърво, едва на четири крачки отдалечено от него. Ако не беше така снишен, онзи непременно щеше да го забележи.

Той бързо изви встрани и седна зад един чимшир да изчака събитията. Най-важното сега беше да не вземе на Готфрид и Ху-тсин да им хрумне да напуснат скривалището си.

За щастие не мина много и отвън се чуха стъпки. Идваха неколцина мъже, тичайки бързо. Те спряха от другата страна на зида. Тежкото дишане показваше, че дробовете им са били много напрегнати.

Тъмната фигура напусна дървото и се промъкна към външната стена. Дегенфелд я последва, но естествено с най-голяма предпазливост, та да не причини евентуален шум.

— Шт! — прозвуча отвън.

— Шт! — отговори се отвътре.

— Тук ли е височайшият господин?

— Да. Носиш ли го?

— Дори два!

— Два? Един беше достатъчно.

— Тъй като всичко мина така лесно, взехме направо два.

— Двата бога не бяха ли твърде тежки?

— Не. Те са от дърво.

— От кой храм?

— От Пек-тиан-чу-фан84, който не е много далеч и не така стриктно пазен.

— Значи успяхте, без да ви забележат?

— Да, но при следващата обиколка, когато удари хай-ши85, непременно ще забележат липсата. Дотогава тук всичко трябва да бъде приключило.

— А как ще пренесем вътре боговете?

— Ние ще ви ги подадем и вие ще ги поемете.

— Добре, тогава бързо.

Метусалем чу въпросите и отговорите съвсем ясно. Два големи предмета бяха качени отвън на зида. Ювелирът къде ги спусна, къде ги остави да паднат. После заповяда:

— Сега влезте и вие самите вътре!

— Още не. Преди туй трябва да отнесем носилката настрани, та да не я види някой, в случай че мине толкова късно оттук.

Чуха се стъпките им. Скоро се върнаха и влязоха, прескачайки зида. Бяха двама души.

— Тук всичко наред ли е? — попита единият.

— Да.

— Никой ли няма в градината?

— Не.

— Няма ли да се уверим преди туй за по-сигурно?

— Вече го сторих. Два пъти обиколих градината.

— В такъв случай можем да започваме. Но къде?

— Недалеч оттук, където лежат инструментите. През деня огледах през зида и избрах едно място с по-рохкава почва. Донесете боговете!

Той тръгна напред, а двамата мъже го последваха с идолите, които бяха може би два аршина високи и следователно доста тежички. Спряха при инструментите.

— Тук ще копаем — каза бижутерът. — Само че тихо, та да не може нищо да се чуе! Има кирка, но лопатата вдига по-малко шум.

Двамата злодеи започнаха да работят, и то много трескаво, което даде повод на Винг-кан да забележи:

— Много се разбързахте. Ще ви чуят чак в къщата!

— Няма — гласеше отговорът. — Трябва да побързаме, иначе ще затворят портите. После ще ни заловят.

Те се стараеха с всички сили час по-скоро да приключат. Впрочем въобще и не се искаше да свършат много грижливо работата. Та нали знаеха, че заравят тук статуите, за да бъдат не след дълго открити.

Не беше минал и половин час, когато бяха готови с работата си.

— Тъй! — рече Винг-кан. — Това беше най-главното. Останалото ще дойде от само себе си.

— Как се кани сега моят повелител да подхване нещата? — попита единият от мъжете, най-вероятно онзи, с когото бижутерът беше говорил при градинската стена на португалската страноприемница.

— Ще изчакам, докато грабежът бъде разгласен.

— Това ще стане много скоро.

— После ще отърча до Тонг-чи тук в съседство.