Синьочервения Метусалем

Страноприемницата в никой случай не можеше да се нарече хотел. Напълно заети през деня с бизнеса си, европейците се събираха вечер в своите различни клубове на съотечествениците, така че съдържателят можеше да разчита само на скромна клиентела.

Той веднага предложи на пътниците стаи, ала Дегенфелд отклони и запита дали има бира. Нямаше, но той изяви готовност да нареди да им донесат от близкия клуб и скоро им бе сервирано отлично пиво „Бергедорфер“, което те вкусиха от неизменната чаша на Синьочервения.

— Според мен, не искахте да опитвате тук повече ник’ва бира — обади се Готфрид. — Поне тъй казахте в Хонконг, зарад’ високата цена.

— Ja, dat heeft hij gezegd (да, той така каза) — пригласи дебелият.

— О, Метусалем и без бира! Т’ва са нивгаж несъвместими неща.

— Вече са съвместими! — каза Дегенфелд. — Но днес мога да си го позволя. Цялата тая седмица ние не платихме нищо за хотел, понеже бяхме принудени да останем като свидетели. Стара Англия пое разноските ни. Ето защо сега можем да обърнем няколко чаши. Но нашият приятел Лианг-си няма да може да участва дълго.

— Защо? — попита споменатият.

— Защото първо трябва да отидете до агента, който се е погрижил да изпрати писмото до Германия, и после до Тонг-чи, за да го осведомите, че сме пристигнали. Ние ще останем тук да чакаме дали първият ще ни навести тук, и дали последният ще сдържи думата си, като поиска да отидем при него.

Китаецът с готовност се отдалечи.

Метусалем скоро се почувства отегчен от любопитните погледи, отправяни му от останалите посетители в залата. Той видя, че зад постройката има градина, и излезе навън, за да разгледа нещо китайско.

Но ако си бе мислил, че ще съгледа тук някоя чисто китайска градина, то се намираше в голямо заблуждение. Тя беше малка, оградена от трите страни със зид, четвъртата граничеше със сградата и в нея не се мяркаше ни едно цвете, а само зеленчукови насаждения. Само до стената, срещуположна на къщата, растеше някакъв красиво нацъфтял храст, който му беше непознат. Той приближи да разгледа по-добре цветовете. В този момент от другата страна на зида се чу изсвирване. Зидът му стигаше до раменете. Съвсем машинално наведе глава да види кой е изсвирил.

Отвън стоеше някакъв китаец, който бе доста добре облечен, значи би трябвало да заема добро положение в обществото. Виждаше се и онзи, за когото се отнасяше изсвирването. Той с положителност спадаше към най-долната сган. Беше босоног, панталоните му стигаха едва до коленете, а вместо сако или яке носеше някакво изготвено от дълги стръкове трева наметало с формата на яка, спускаща се от врата до корема. Главата му не беше покрита и украсена с тънка плитчица, силно наподобяваща опашката на плъх.

Покрай зида минаваше прав, тесен път, от другата страна на който имаше отново зид и зад него градина. По този път, между двата зида, идваше забързан мъжът.

— Чинг, чинг, та банг! — поздрави той още отдалеч. „Та банг“ означава едър, крупен търговец.

— Не кряскай толкова! — предупреди го другият, разбира се, на китайски. — Не е необходимо някой да чуе, че тук има хора. Защо ме накара да те чакам толкова дълго?

— Аз стоях малко по-горе и чаках твърде стария господин.

Когато китаецът иска да мине за много вежлив, нарича себе си твърде млад, а събеседника си — твърде стар. С „твърде стария господин“ той следователно имаше предвид другия, макар оня да бе най-много наполовина на годините му.

— Е-е, обмисли ли нещата? — запита последният.

— Да. Не мога да го свърша.

— Защо?

— Прекалено рисковано е, а не носи нищо.

— Луд ли си, или си забравил колко ти предложих?

— Не съм забравил, хиляда ли.

— Е, не е ли достатъчно?

— Не, твърде малко е.

— За задигането на един бог? Работата, напротив, е много лесна.

— Е, да, ама аз не само трябва да задигна бога, ами и да го домъкна в центъра на града, че и даже да го заровя в градината на лин79. Това е трикратен труд.

— Не, само едно-едничко дело е.

— Открадването на бога, донасянето на бога и заравянето на бога — това са три съвсем различни деяния. Аз трябва следователно да получа три хиляди ли.

— Мошенико! Давам хиляда, повече не!

— Нека по-възрастният господин размисли, работата не е толкова лесна. Богът е от метал, наполовина на моя ръст и много тежък. Ще ми е необходим още един мъж.

— Ти си достатъчно силен. Познавам те и знам какво си способен да извършиш.

— Бих могъл вероятно да го нося сам, но не и да го докарам в града, защото трябва да го наместя в паланкин. А за него са нужни двама души.

— Това действително е вярно.

— Значи трябва да получа най-малкото две хиляди ли — хиляда за мен и хиляда за другия.

— Но през деня ти не можеш да откраднеш бога, а нощем улиците са затворени, така че няма как да го доставиш!

— Ще го задигна по здрач. Сега улиците ги затварят едвам един час след спускане на вечерта. При това положение имам предостатъчно време да го донеса и заровя.

Като говореше този човек за един час, то по нашето времеизмерение това означаваше два. Китаецът всъщност има дванадесет двойни часа, наричани „ши“, като първият трае от единадесет до един часа през нощта.