Синьочервения Метусалем

Беше известен по всички морета като способен, дързък, изкусен и опитен мореплавател, който освен това притежаваше извънредно похвалното качество да се отнася към подчинените си по-скоро като грижовен баща, отколкото като строг началник. Ето защо винаги имаше на борда си само благонадеждни и кадърни мъже, които го обичаха и уважаваха, и си затваряха очите за някои неща, които други навярно не биха отминали.

С други думи капитан Търнърстик притежаваше някои чудатости, напълно подходящи да предизвикат насмешките на неговите подчинени. Причината да не му се присмиват зад гърба, бе чисто синовният респект, който изпитваха към него.

Че е склонен към странности, подсказваше дори външният му вид. Независимо от значителните си моряшки познания той нямаше много одухотворена физиономия. Насред нея се мъдреше онова, което морякът нарича „преден носов люк“. Той беше извънредно натрапчиво вирнат нагоре, а от един юмручен удар, получен от добрия капитан на младини, бе отплеснат доста настрани, което придаваше на лика му изключително разхайтен вид. Грамадни мустаци караха това чипо после да изглежда дваж по-наивно и комично — обстоятелство, което не търпеше никакво подобрение от грамадния индийски предпазен шлем, носен обикновено от Търнърстик като шапка.

В една битка с малайски пирати беше изгубил дясното си око и носеше наместо него изкуствено, което впрочем трудно се забелязваше.

Никой не го бе виждал някога другояче, освен във високите, катраносани, непромокаеми ботуши, стигащи му чак до торса. Също така неизменна част от него беше един южнокаролински фрак, украсен с позлатени копчета с формата на котва, без който той изглежда въобще не можеше да живее. По-нататък носеше извънредно висока „отцеубийца“9, около която бе вързал яркочервена кърпа, а пък отпред имаше-закачена огромна пеперудоподобна папионка. Към тия неща се добавяше едно златно пенсне, висящо на широка лента от черна коприна — една много добре обоснована предпазна мярка, тъй като пенснето и за миг не можеше да се задържи на отредения му пост. То постоянно се изхлузваше, поради което едната ръка на капитана бе непрестанно заета да притиска смъкващото се пенсне към недостатъчно израслото носле.

Откровено казано, добрият Фрик Търнърстик си беше малко нещо суетен по отношение на своя кораб, който винаги, доколкото бе възможно, беше образец на чистота и ред. Това естествено не можеше да не окаже влияние и върху външния му вид.

Неговите езикови познания бяха напълно достатъчни за потребностите му. Повече не можеше да се изисква от него. И все пак имаше един, който виждаше в негово лице истински гений по езиците, и този един беше… самият той.

Посетил всички възможни морски държави, той бе отнесъл отвсякъде по някоя дума от съответния език. Тези резултати на пътуванията лежаха в главата му в безпорядък, напомнящ кажи-речи развалините на дерайлирал влак. Въпреки това бе напълно убеден, че владее няколко дузини езици и диалекти, и при всеки удобен случай внасяше в разговора филологични неразбории. От време на време наистина изглеждаше, сякаш се промъква и една лека, лека самоирония, защото капитанът много обичаше да вижда около себе си ухилени физиономии.

Днес Фрик Търнърстик се намираше в едно направо розово настроение и си имаше всички основания. Под краката му лежеше палубата на най-бързия клепер, който някога бе командвал. Чудесен попътен вятър издуваше платната. Хоризонтът се простираше върху морето като рязко очертана линия, а небето се усмихваше безоблачно към ведрите лица на мъжете.

Към всичко това се добавяха и обстоятелствата, че се намираха в близост до пристанището, и че капитанът возеше пасажери, които бяха съумели да си спечелят неговото особено благоволение. Той ги бе взел от Сингапур и трябваше да ги закара до Кантон. За него това бяха великолепни дни. Такова развлечение от години не бе имал на борда. А целта, водеща тримата пътници към Кантон, бе за него така обаятелна, че беше решил да не се отделя скоро от тях. Можеше да им посвети повече време, тъй като кормчията му беше извънредно благонадежден, спокойно би могъл да му повери кораба и всички задължения.

Тези трима пасажери бяха студентът Фриц Дегенфелд, наричан Синьочервеният Метусалем, неговият ваксаджия Готфрид Цигенкопф, известен като Готфрид фон Буйон, и накрая Рихард Щайн, гимназистът, когото пътят водеше към встъпване във владение на китайското наследство.

Те седяха заедно на кърмовата палуба и се наслаждаваха на хоризонта пред себе си, където се виждаха няколко платна. Но странен бе редът, в който седяха. Сгъваемите столове, на които се бяха наместили, не стояха един до друг. Това би било за добрия Готфрид против всяка субординация. Години наред той бе търчал подир своя Метусалем и му бе невъзможно да допусне да внесе сега някакъв друг порядък. Ето защо той седеше зад него на традиционната дистанция от три крачки и държеше в ръце наргилето, чийто шлаух завършваше в устата на студента. Преди отпътуването то бе снабдено с нов стъклен балон.