Синьочервения Метусалем

Гостите спаха добре и дълго. Когато се събудиха, им бе сервиран чай в градината и узнаха, че мандаринът вече се е отправил към служебните си задължения. Беше заръчал на майордома да заеме неговото място при тях. Като чуха, че преди обяд той няма да се върне у дома, те помолиха управителя да приготви носилките.

Преди да потеглят, Метусалем направи обещаната визита на ювелира. Готфрид го придружи, крачейки зад него по обичайния начин, докато кучето вървеше отпред.

Ху-тсин ги посрещна много сърдечно и ги покани да влязат в семейната стая. Тя представляваше голямо помещение, което при необходимост можеше да бъде разделяно от плъзгащи се стени. Иззад една от тези стени пристъпи съпругата, която те вече бяха видели снощи на светлината на фенерите. Чертите на лицето й бяха монголски, ала много нежни и привлекателни. Тя им протегна двете си ръце и ги помоли да изпие чаша чай с тях, което бе прието с удоволствие.

Масата, край която заеха места, бе много по-ниска от тези у нас, а столовете съобразно нея имаха незначителна височина. Изискваше се практика и навик, за да се почувства човек удобно.

Естествено събитието от вчерашната вечер бе основната тема на разговора. Дегенфелд строго заповяда на китаеца да не разгласява нещата така, както в действителност се бяха случили.

Докато разговаряха, чуха приглушени детски гласове зад една от стените. На въпроса на Дегенфелд Ху-тсин отвърна, че там седят неговите деца и се занимават с четене.

Деца и да четат, в Китай! Това за Метусалем бе изключително интересно да се види. Той помоли да види малките и бижутерът избута стената настрани. Там до една малка маса седяха с текст пред себе си две момчета и едно момиче, най-голямото от които не беше на повече от единадесет години. Те веднага се изправиха, приближиха и се поклониха толкова дълбоко, че малките им тънки плитчици се преметнаха през главите. Сериозните, тържествени физиономии, които същевременно направиха, им придадоха извънредно комичен вид.

Метусалем помоли за книгата и хвърли един поглед, като я получи, на заглавието и втори по-продължителен на съдържанието.

— Считаш ли го за възможно, Готфрид — възкликна, — юношеско четиво!

— К’во? Юношеско четиво? Вярно ли? В Китай четиво за юноши!

— Да, с илюстрации и написано в рими.

— Т’ва за мен е ново! Не съм очаквал таквоз нещо при китайците!

— О, тук се намираш в голяма заблуда. В Китай може да чете по-голям процент от населението отколкото, да речем, във Франция.

— Ама наш’та немска младеж сигур превъзхожда тукашната, а?

— Естествено!

— Жалко, дет’ не мога да прочета нищо! Говоря наистина някоя дума и разбирам също, ама с четенето здравата накуцвам. И к’во всъщност е писано вътре? На к’во учат младежта тук?

— Само добро. Ето например:

„Тсцьо пу хио феи зо и;
Йеу пу хио Лаоховей?“

— И к’во ша рече т’ва?

„Не учило дете, какво го бива, не учило момче, старец какъв струва?“ Или по-свободно казано: „Който не учи като дете, става некадърник; който не учи като юноша с какво ще се занимава като възрастен?“ Книгата има заглавие „Сантсцьо-кинг“ — Книга на трите думи, защото всеки ред се състои само от три думи.

— Я още едно такова стихче, моля!

— С удоволствие. Ето друго:

„фи пу пиан, сио чу киан, фи ву шу,
Цие у миан.“

Това означава: „Той пишеше на рогозка, бамбукова кора като хартия вземаше, тези хора бяха без книги и все пак учеха те прилежно.“ На младия читател тук са представени примери от историята, достойни за подражание. Съвсем същата цел има и следващият куплет:

„Юнангинг,
Юингзиуе,
Киа зуи фин
Хио по чуе.“

Което се превежда: „Той учеше за сиянието на светулките и отражението на снега, въпреки че от къща бедни бяха, не пропускаха те учението.“ Приложените картинки илюстрират приведените примери. Аз самият не знаех, че тук има такива превъзходни текстове за юноши.

Хората много се зарадваха, че двамата възприеха с такова голямо удоволствие заниманието на децата. От благодарност за оказаната вчера голяма услуга мъжът отиде и донесе от дюкяна едно пълно със разни скъпоценности ковчеже и ги помоли да си изберат за спомен няколко предмета.

Метусалем поиска да откаже, но с това така оскърби добрите хора, че накрая се съгласи да приеме една дреболия.