Синьочервения Метусалем

Междувременно майордомът беше изпълнил отправеното към него желание относно носилките. Пътниците се качиха и потеглиха с двама бегачи начело и двама слуги отзад. Метусалем бе оставил неудобното наргиле и нюфаундлендера, за когото не знаеше дали ще може да го води навсякъде със себе си. Оставиха също така и обоя — нещо, което костваше на Готфрид немалка вътрешна борба.

Желанието да посетят някой храм скоро се реализира. Носачите спряха пред една постройка, която квалифицираха като „Светилището на петстотинте духа“. Пътниците слязоха от паланкините, за да го разгледат.

Влязоха в един покрит, сводест вход, отстрани на който стояха две каменни чудовища. Към тях пристъпи охранен бонз88, за да ги поздрави с едно любезно чинг чинг, на което бе отвърнато със снизходително дружелюбие. Той се предложи за водач и ги въведе в дълго двукорабно хале, до чиито стени седяха петстотин позлатени човешки статуи, изобразяващи най-прочутите ученици и ранни будисти. В първия момент всичките тези неподвижни фигури създаваха едно кажи-речи потискащо впечатление. При по-внимателното оглеждане обаче човек би могъл като че ли да се сприятели с тази мълчалива компания, тъй като те в никой случай нямаха вид на свирепи или чак пък кръвожадни богове.

Понеже в Китай схващането за красота е неразривно свързано с голяма пълнота, а „величавите светци“, разбира се, трябва непременно да са красиви, то всички тия скулптури се приближаваха повече или по-малко до обиколката на минхер ван Ардапеленбош, дори понякога я превъзхождаха. Лицата, без каквото и да е изключение, имаха крайно добродушни черти — повечето даже се смееха, като мнозина по такъв начин, че тлъстите им зурли бяха зейнали широко, а косите очи съвсем разкривени, та човек би могъл да очаква в следващия миг веселата компания да изпадне във всеобщ пристъп на смях.

Само една-единствена фигура имаше много сериозна физиономия и се отличаваше също така от останалите по различната носия. На въпроса на Метусалем кого представлява тази фигура, бонзът поясни:

— Това е най-великият и най-прочутият, най-могъщият и най-светият бог на този храм. Той се нарича Ма-ра-ка-па-ла, но освен това му се кланят под още много други почетни имена.

Това беше следователно статуята на прочутия венецианец и пътешественик от Средновековието89, благодарение на когото останалият свят получи толкова важни и обстойни сведения за Китай и Източна Азия, и чието име, макар и изопачено по китайски, се съхранява там и до ден днешен. На него му бе определена честта да бъде настанен между богове и даже да заема сред тях най-висок ранг.

Малката компания отначало се бе огледала много сериозно в халето. При по-внимателното вглеждане в ухилените богове обаче лицата им все повече и повече губеха своята сериозност. Чертите на Готфрид фон Буйон започнаха да преливат от веселост; минхер хапеше устни; Търнърстик разчесваше замислено фалшивата си плитка — той почти не бе в състояние да удържа напушващия го кикот, но пък не знаеше дали е позволен смехът на това свято място. Бонзът видя това и сам се зарази. Той присви малките си очички и разчекна уста, посочвайки един бог, който изглеждаше най-големият веселяк от всички, защото така се кикотеше, макар и беззвучно, та на човек му се струваше, че вижда рукнали сълзи от очите му. В резултат опасенията изчезнаха. Готфрид избухна в смях и се провикна с пълно гърло:

— Без обиди, моля, господа богове, ама във ваш’та почтена компания са настройвам така канибалски, че ми е невъзможно да се разрева. Вие сте най-чудесните сваковци, които нявгаж съм срещал. Чинг, чинг, чинг!

Минхер се присъедини към кикота; Търнърстик го последва; Метусалем и Рихард не останаха по-назад; Лианг-си се разсмя от душа, а когато развеселените посетители погледнаха към бронза да видят как възприема тяхното толкова малко почтително веселие, видяха и чуха, че той от все сърце се старае да върши съвсем същия грях — направо си примираше от смях.

Покрай двукорабното хале бяха разположени жилищата на бонзите. Гидът придружи чужденците до някои от тях, за да им покаже как са се подредили пазителите на Петстотинте духа. Навсякъде им предлагаха благовонни пръчици и изписани с молитви пъстри листчета, тъй като бонзите търгуват с подобни неща. Метусалем разпредели една шепа ли сред хорицата и даде ком-ча на водача, следствие на което бе съпроводен от цялата дружина с многогласни „чинг чинг“ чак извън храма, където все още развеселените посетители се качиха в носилките си.

Оттук пътешествениците преминаха през няколко улички, навлязоха в една мрачна, тунелообразна постройка, после изкачиха ред стъпала и се намериха на зида, опасващ града. Покрай старите ръждясали топове се отиваше до Червената пагода — гигантски строеж, често посещаван заради неговия вид. Тя е четириъгълна и има пет етажа с широки, издадени корнизи с много извивки, но без някаква стройна, доставяща наслада форма, а сбита и тромава. Компанията се изкачи по дървеното стълбище до най-горния етаж и се наслади оттам на изгледа, откриващ се далеч извън чертите на града.