Синьочервения Метусалем

— А сега и ветрилото! Много жалко, че сме сами! Как ми се иска да дойдеше някой китаец. Ще ми се да зная дали ще ме сметне за Буда, или за Фрик Търнърстик. И ужаса, когато после го заговоря на моя великолепен китайски! Поклоните!

— Ik zai ег een voor U maken. (Аз ще ви направя един.)

Търнърстик бе разперил исполинското ветрило и го държеше грациозно с дясната ръка, докато през лявата бе плъзнал плитката си. На чипия нос се мъдреше пенснето. Дебелият се изтъпанчи пред него, поклони се и заговори:

— Mijn komplimenten, Mijnheer Buddha! Hoe staat het met uw gezondheid? (Моите почитания, минхер Буда! Как сте със здравето?)

— Как съм със здравето? Отлично, особено откак съм един от Стоте небесни господари. Но, минхер, да седиш тук като бог наистина е чудесно. Не ви ли се иска и вие да опитате, а?

Дебелият потърка замислено брадичката си и отговори:

— Zai men dan mogen? (Ама позволено лц е?)

— Позволено? Че защо пък не? И още питате! Та нали виждате, че аз си позволих, че седя! Или може би се страхувате?

— Neen! (He!)

— Хайде, последвайте тогава примера ми! Имам желание и вас да видя един път като бог.

— Als god Mij? Mij? Goed, ik zai het proberen. (Като бог? Мен? Добре, ще опитам.)

В усърдието си двамата въобще не обърнаха внимание на един отначало далечен, ала бързо приближаващ шум. Сега ясно можеха да се чуят звуците на гонгове, пищялки, звънци, хлопатари и други китайски музикални инструменти.

Дебелият се намести с пъшкане на другия постамент, зае изпълнена с достойнство поза и после запита:

— Ziet U mij, Mijnheer Turerstick! Zie er net zu uit als een god? (Погледнете ме, минхер Търнърстик! Не изглеждам ли и аз досущ някой бог?)

— Точно като такъв. Само че ще направите още по-божествено впечатление, ако разпънете чадъра си.

— Мога да го сторя. Затова нося чадъра винаги със себе си.

Той отвори фамилния подслон и се огледа гордо наоколо. Същевременно хвърли доста труд да наподоби позата на Търнърстик, ала само с голямо напрежение успя да кръстоса късите, дебели крачета.

Сега музиката и данданията станаха толкова силни, че нямаше как това да не им направи впечатление.

— Що за флейти са това? — попита минхер.

— Що за флейти? Хм-м! Някой кортеж ще е, противопожарната част може би или градските стрелци, които имат състезание по стрелба — отговори Търнърстик съвсем безгрижно.

— Състезание на стрелците? В Китай?

— Да! И защо пък не? Изглежда минават край нас. Жалко! Колко хубаво щеше да е някой да влезеше, та да можем да видим дали ще ни сметне за богове! Изпълняват туш. Сигурно са задължени да го правят пред всеки храм. Можем да приемем, че се извършва в наша чест. Нали?

— Да, нека така, си мислим.

— Чуйте! Сега продължават.

Очакваното шествие бе пристигнало пред портата. То се състоеше от бонзи заедно с техните върховни жреци, безчет служебни лица и свита любопитни, наброяващи стотици. Върху покрити с килими тезгерета върховните жреци носеха украсените с цветя богове. Вървящите начело музиканти спряха отвън, приветстваха с проглушителни фанфари и започнаха някакъв марш, за да пропуснат шествието да влезе в храма.

И тъй като музиката не приближаваше, клетият капитан бе помислил, че „Общинската гвардия“ беше продължила пътя си.

От една китайска музикална трупа не бива да се очаква европейска камерна музика. Налице са гонгове, звънци, камбани и хлопатари, също музикални триъгълници, метални плочи, музикални урни, там-таме, дървени черепи за храмова музика, флейти, кастанети, двуструнни цигулки, три или четириструнни китари, кресливи тромпети и чудновато оформени бамбукови полици с висящи от тях малки звънци, чието местно име може да се преведе като „Музикално дрънкало“. Всеки обработва своя инструмент колкото му държат сили, без ноти и такт. За някаква хармония и дума не може да става и който вдига най-голямата олелия, минава за най-добър музикант.

Ето защо не бе за чудене, че при адския шум, който музикантите създаваха, стъпките на приближаващото шествие не се чуваха, и че авангардът му се появи на входа на храма, докато двамата мними богове се чувстваха все още напълно сигурни, а капитанът дори продължаваше да лелее желанието да дойде някой, та да може да си направи шега с него.

Междувременно Тонг-чи беше показал на другите по-голямото отделение на храма и бе излязъл заедно с тях през една задна врата в двор, околовръст който се намираха жилищата на бонзите. Пътем Метусалем се осведоми шепнешком:

— Значи сега ще донесат боговете. Но как стоят нещата с тримата злодеи?

— Те всъщност би трябвало да бъдат водени за прослава на триумфалното шествие. В този случай вероятно щяха да бъдат разкъсани от публиката.

— Значи вие сте го предотвратил?

— Не, тъй като нямам необходимата за тази цел власт. Жреците го изискваха и Синг-куан нямаше да може да им откаже. Но тримата крадци вече не бяха налице.

— Не бяха вече налице? Значи са офейкали?

— Офейкали са! — кимна мандаринът с лукава физиономия.

— Разбирам — усмихна се Метусалем. — Те са в изгнание, както вчера им обещахте?

— Така е. През нощта са се измъкнали.

— Сигурно с чужда помощ?