Синьочервения Метусалем

На юг се простираше величественото море на градските къщи. По покривите на сградите се виждаха пълни с вода стомни — мярка срещу пожари, изисквана от властите. Над тях се извисяваха пагоди, покривите на многобройни храмове и високи дървени скелета, служещи като наблюдателници. На изток се издигаха масивите на Тиан-ванг-линг, а на югозапад — възвишенията на Сай-хиу. На север се ширеше просторна, добре напоявана равнина, преминаваща в близост до града в онези хълмове, в които Кантон вече от хилядолетия погребва своите покойници.

От тази пагода пътешествениците бяха отнесени до Синг-пу, Криминалната палата. Те слязоха пред отворената врата, където стояха на пост въоръжени с пики войници, преминаха през тесен двор и стигнаха до обширна зала, чиито таван се поддържаше от колони. Тук имаше много хора, които огледаха с учудени погледи непознатите пришълци. Но те не обърнаха внимание на предизвикания интерес и си пробиха път възможно по-напред.

До една маса там седеше възрастен мандарин с огромни очила върху малкото носле, а плитката му, висяща зад стола, достигаше земята. Актове и принадлежности за писане никъде не се виждаха. Чиновникът изглежда не държеше много-много на такива излишни неща и заведените дела направо се импровизираха.

Пред неговата маса стояха шест души — двама като ищци и четирима като ответници. Извънредно късият разпит установи, че първите двама са съдържатели на магазин за обувни артикули, а последните — призовани като небрежни клиенти. Длъжниците признаха, че са се крили, но твърдяха, че са бедни и не могат да платят. След кратък размисъл мандаринът обяви всички за виновни, дори тъжителите, тъй като поради лекомислено дадения кредит са обезпокоили напразно властите и трябва да бъдат наказани. Той подхвърли някаква полугласна заповед на стоящите зад него, въоръжени с бамбукови тояги съдебни разсилни, вследствие на което те сграбчиха шестимата, за да им отдават на самото място определения брой удари.

Героите на процеса трябваше да легнат един до друг на земята, с гръб нагоре. За изпълнение на наказанието бяха необходими трима полицаи. Първият натискаше главата на престъпника, вторият коленичеше на краката му, а третият изпълняваше с бамбука онова прочувствено действие, за което и някои некитайци и иначе честни хора съхраняват добър спомен от своите млади години. Всеки получи по петнадесет удара, и то с все сила. Никой не изкрещя — може би подобни произшествия бяха станали при тях традиционни. После те се изправиха, поклониха се на мандарина и се измъкнаха оттук. Когато двамата тъжители минаваха край немците, единият тъкмо казваше на другия:

— Пут-ко чу-сан, пут йит-чи. (Само първите три боляха, другите — не.)

Явно човекът притежаваше опит в тази специалност, на който някой европейски познавач в същата област вероятно би възразил.

Те още не бяха изчезнали и вече бе започнало разглеждането на ново дело. Появиха се двама мъже, единият от които показа на лицето си една обагрена в тъмно подутина с твърдението, че е следствие на удар от страна на другия; обвиняемият най-решително го отрече. Веднага си показа, че за двамата щеше да е по-добре, ако разгледаният преди малко случай им бе послужил за поука. Те бяха сполетени от съвсем същата съдба — в лицето на полицаите, разбира се — и получиха по четиридесет удара в същата половина на тялото, след което направиха своите поклони и с много доволни физиономии, ала с нежно лежащи ръце на пострадалата област, се изгубиха зад кръга зяпачи.

— Да вървим! — рече Готфрид. — Хваща ме страх и бъз, та тоя мандарин може ’сичко от едно гърне. Т’ва е за мен твърде опасно. Не искам да ма сметнат за страна на няк’ъв процес и да ма лекуват по тоз начин. Чинг чинг!

Те се отдалечиха, за да наредят да ги отнесат до Хинг-миао — „Храмът на ужасите и наказанията“. Това е най-посещаваният храм в Кантон, а неговият идол е духът-закрилник на Кантон. През една украсена с много орнаменти врата влязоха в двор, в който стояха стотици просяци, за да връхлетят с див вой върху посетителите. Цялата сган буквално се изсипа върху носилките, така че пасажерите едва успяха да слязат.

Тогава на Метусалем му хрумна да изпробва своя Той-куан. Извади дребната книжчица, отвори я и я тикна, без да каже нито дума, в мръсните лица на най-близкостоящите дрипави фигури. Резултатът бе светкавичен.

— Той-куан-киюн! (Притежател на Той-куан!) — извика един здрав тип, комуто липсваше едната ръка.

— Той-куан-киюн! — закрещяха след него останалите.

Викът се разпространи и хората се изтеглиха почтително обратно към зида. След необузданите преди малко крясъци настъпи дълбока тишина.