Синът на Нептун

— Ето я моята любимка! — от него се носеше ароматът на мокър козел, отъркалял се в старо сирене. Приведе се над кушетките им и провери какво вечерят.

— Хей, новобранец, това ще го ядеш ли?

Пърси се сепна:

— Вие, фавните, не бяхте ли вегетарианци?

— Не ме интересува чийзбургерът, а чинийката! — отговори той, след което подуши косата на Пърси. — Каква е тая миризма?

— Дон! — възмути се Хейзъл. — Дръж се възпитано!

— Нее, не в смисъл, че е лоша, просто…

В този момент Вителий, богът на дома, се появи, наполовина потънал в кушетката на Франк.

— Фавни в столовата! Богове, докъде я докарахме! Центурион Дакота, изпълнете своя дълг към Рим!

— Това правя — изсумтя Дакота, почти натопил нос в бокала си, — като вечерям.

В това време Дон продължаваше да души Пърси.

— Пич, знаеш ли, че имаш емпатийна връзка с фавн?

Пърси се отдръпна от него.

— Каква връзка?

— Емпатийна! Доста е слабичка, все едно някой я блокира, но…

— Знаете ли какво! — внезапно се изправи Нико. — Хейзъл, защо с Франк не разведете Пърси из лагера? Аз и Дакота ще посетим масата на преторите. Дон, Вителий, вие също може да дойдете. Ще обсъдим стратегията за бойните игри.

— Стратегията, с която да паднем, а? — промърмори Дакота.

— Момчето на Плутон е право! — заяви Вителий. — Легионът се бие по-зле, отколкото в Юдея, а там за пръв път изгубихме орела си. Но ако аз управлявах…

— Не може ли първо да изям сребърните прибори? — попита Дон.

— Хайде да тръгваме! — Нико се изправи и хвана Дон и Вителий за ушите.

Никой освен Нико не можеше да докосва ларите. Вителий започна да заеква от обида, докато го влачеха към масата на преторите.

— Ох! — оплака се и Дон — полека бе, човек!

— Хайде, Дакота! — извика Нико през рамо.

Центурионът се изправи с нежелание и избърса устата си без особен ефект. Тя винаги си беше червена.

— Връщам се след малко — каза той, след което се разтърси като куче, което опитва да се изсуши. Сетне се заклатушка нататък, разливайки течността от бокала си.

— Какво беше всичко това? — попита Пърси. — И какво му е на Дакота?

Франк въздъхна.

— Добре е. Но е син на Бакхус, бога на Виното. Има проблем с пиенето.

Очите на Пърси се разшириха:

— Оставили сте го да пие вино?

— Богове, не! — отговори Хейзъл. — Това би било ужасно. Той е пристрастен към червения „Куул Ейд“9. Пие го с три пъти повече захар от нормалното, а и без това е хиперактивен и с дефицит на вниманието. Някой ден главата му ще се пръсне.

Пърси погледна към масата на преторите. Повечето от старшите офицери бяха потънали в задълбочен разговор с Рейна. Нико и неговите пленници, Дон и Вителий, стояха настрана.

Дакота тичаше напред-назад покрай редица наредени щитове, удряйки с бокал по тях като по ксилофон.

— Хиперактивен? — попита Пърси. — Не думай.

Хейзъл сподави смеха си.

— Повечето герои сме такива или с дислексия. Това, че сме полубогове, означава, че мозъците ни са настроени различно. Ти самият каза, че четеш трудно.

— И вие ли сте така? — попита Пърси.

— Не знам — призна си Хейзъл, — може би. По мое време просто наричаха деца като нас мързеливи.

Пърси се намръщи.

— По твое време ли?

Хейзъл прокле наум, но за нейно щастие Франк се намеси:

— Ще ми се и аз да бях хиперактивен или с дислексия. Но имам единствено лактозна нетърпимост.

Пърси се ухили:

— Сериозно?

Франк може да бе най-глуповатият полубог на всички времена, но Хейзъл го намираше за сладък, когато се цупи. Раменете му увиснаха:

— А обожавам сладолед!

Пърси се засмя. Хейзъл не можа да се сдържи и се присъедини към него. Беше й приятно да седи на масата сред приятели.

— Добре, кажете ми само — каза Пърси — защо е толкова лошо да си в петата кохорта? Вие сте много готини.

Комплиментът накара Хейзъл да се изчерви.

— Сложно е за обясняване. Аз примерно съм дете на Плутон, а освен това обичам и да яздя.

— Затова ли ползваш кавалерийски меч?

Тя кимна.

— Глупава надежда, предполагам. В лагера има само един пегас и той е на Рейна. Еднорозите ги държим с медицинска цел, понеже роговете им лекуват отрови и болести. Като цяло римляните се бият без коне. Кавалерията… не я уважават много. Затова не гледат с добро око на мен.

— Техен проблем — каза Пърси. — Ами ти, Франк?

— Аз обичам да стрелям с лък — промърмори той. — А те и това не харесват, освен ако не си дете на Аполон. Тогава си имаш оправдание. Дано се окаже, че Аполон ми е баща, обаче малко се съмнявам. Не съм голям поет, а и не съм сигурен, че искам да съм роднина с Октавиан.

— Не те обвинявам за това — каза Пърси, — но ти си много добър стрелец. Направо разката горгоните. Хич да не ти пука какво говорят останалите.

Лицето на Франк стана червено като любимата напитка на Дакота.

— Ще ми се да можех да ги игнорирам. Те всички смятат, че трябва да въртя меч, понеже съм голям и як — той погледна към тялото си, все едно не вярва, че е негово. — Казват, че съм прекалено набит за стрелец. Може би, ако тате благоволи да ме признае…

Продължиха да се хранят мълчаливо няколко минути. Баща, който не иска да те признае за свое дете… Хейзъл познаваше това чувство. Усети, че и Пърси го е изпитвал.