Синът на Нептун

Франк погледна към лъка в ъгъла на оръжейната. Нямаше да е толкова зле, ако Аполон го бе признал за свой син. Франк бе убеден, че баща му ще се разкрие на шестнайсетия му рожден ден, тъй като тази възраст бе сакрална за римляните, а и щеше да е първият му рожден ден в лагера. Но денят бе минал и заминал преди две седмици и нищо не бе станало. Сега Франк се надяваше, че ще го признаят по време на Пирът на Фортуна, макар Юнона да бе казала, че тогава предстои битката на живота им.

А баща му със сигурност бе Аполон. Франк не умееше нищо друго, освен да стреля. Преди много години майка му бе казала, че фамилното му име — Занг, означава на китайски „майстор на лъка“. Това трябваше да е жокер.

Франк остави парцала за чистене и погледна към тавана.

— Моля ти се, Аполоне, ако си мой баща, кажи ми. Искам да бъда стрелец като теб.

— Не, не искаш — долетя ръмжащ глас и Франк подскочи. Вителий, ларът на петата кохорта, се бе явил пред него. Пълното му име бе Гай Вителий Ретикул, но останалите кохорти го наричаха Вителий Глупака10.

— Хейзъл Левеск ме изпрати да проверя какво правиш — каза Вителий, докато вдигаше колана с меча си над корема. — И добре направи. Погледни в какво състояние е тази броня!

Вителий бе доста нахален да коментира каквото и да е било, тъй като носеше торбеста тога, туниката едвам скриваше огромния му корем, а ножницата му падаше от колана на всеки три секунди.

Франк обаче нямаше сили да спори с него.

— Що се отнася до стрелците — заяви призракът, — те са слабаци! По мое време стрелбата бе варварска работа. Добрият римлянин бе в центъра на битката, промушвайки врага с копие или изтърбушвайки го с меч като цивилизован човек! Така ги бихме по време на Пуническите войни! В Рим трябва да се държиш като римляните, момче!

Франк въздъхна.

— Мислех, че си бил в армията на Цезар.

— Бях!

— Вителий, Цезар е живял стотици години след Пуническите войни. Не може да си бил жив толкова дълго.

— Да не подлагаш под съмнение честта ми!? — Вителий бе толкова ядосан, че аурата му почервеня. — На ти, на ти! — Той няколко пъти промуши Франк в гърдите с призрачния си меч, който бе точно толкова опасен, колкото и лъчът на фенер.

— Ау! — извика Франк от любезност.

На Вителий това, изглежда, му се видя достатъчно, защото прибра меча си.

— И следващия път си помисли добре, преди да обидиш някой по-възрастен! Сега… скоро мина шестнайсетият ти рожден ден, нали?

Франк кимна. Нямаше идея откъде Вителий знаеше това, тъй като Франк не го бе споделял с други хора, но духовете си имаха начини да разбират разни неща. Да подслушват невидими вероятно бе един от начините.

— Е, затова значи си кисел като неосвободен гладиатор — отбеляза ларът. — Разбираемо си е. Шестнайсетият рожден ден е голямо нещо, ставаш мъж! Божественият ти родител трябваше да те е признал вече, ако ще и с малка поличба. Може би те е помислил за по-млад с това кръгло бебешко лице!

— Благодаря, че ми напомни — промърмори Франк.

— Ах, на моя рожден ден — потъна в щастливи спомени Вителий — имах страхотна поличба! В гащите ми се появи кокошка!

— МОЛЯ?!

Вителий се изду от гордост.

— Точно така! Бях в реката и си сменях дрехите за моята Либералия11! Сещаш се, ритуалът за навлизане в мъжество. По онова време вършехме нещата както трябва, да знаеш. Свалих детската си тога и се къпех, преди да облека тази на възрастен. И внезапно една кокошка се появи от нищото, грабна препаската ми и я отнесе нанякъде. Добре, че не я носех тогава!

— Прекрасно — каза Франк. — Може ли само да отбележа, че понякога е добре всеки от нас да пази своите малки тайни?

— Хммм… — Вителий не го слушаше. — Това бе знак, че съм потомък на Асклепий, бога на Медицината. И така получих третото си име — Ретикул, което означава „бельо“, за да ми напомня за благословения ден, в който кокошка ми открадна гащите.

— Значи името ти е господин Бельо?

— Да, слава на боговете! Станах хирург на легиона, а останалото, както се казва, е история. — Той разпери доволно ръце. — Не се предавай, момче! Може би баща ти просто закъснява! А и повечето поличби не са драматични като кокошките, нали. Макар че един приятел имаше торен бръмбар…

— Много мило, че ми каза, Вителий — прекъсна го Франк, — но трябва да почистя тези брони…

— А кръвта на горгоните?

Франк замръзна. Не бе казал никому за това. Доколкото знаеше, само Пърси бе видял стъклениците на реката, а още не бяха имали шанса да поговорят за това.

— Хайде, хайде — подразни го Вителий. — Аз съм лечител. Знам легендите за кръвта на горгоната. Покажи ми мускалите.

С нежелание Франк извади двата керамични съда, които бе извадил от Малък Тибър. Когато едно чудовище се разпаднеше, от него оставяше трофей — зъб, оръжие или дори главата му. Франк веднага бе разбрал какво представляват двата мускала. По традиция те принадлежаха на Пърси, но Франк не можеше да не се запита какво може да направи с тях.