Синът на Нептун

— Уф… — Франк се огледа внимателно, за да е сигурен, че наблизо няма лагерници или лари, но главните порти бяха все още на стотина метра от тях. — Това е чувствителна тема. Някои хора смятат, че гръцкото влияние все още е силно, че все още е част от характера на боговете. Чувал съм, че има полубогове, които напускат лагер „Юпитер“, отхвърлят римското наследство и се опитват да живеят като древни гърци. Герои единаци, а не част от група като легионерите. Освен това в Средните векове, когато Рим паднал, източната част от империята оцеляла. А тя била гръцка.

— Не знаех това — зяпна го Пърси.

— Наричала се Византия. — Франк харесваше как звучи думата. Струваше му се готина.

— Източната империя съществувала още хиляда години, но била много повече гръцка, отколкото римска. За тези от нас, които следват пътя на Рим, това е болна тема. Затова, в която й страна да се установи, лагер „Юпитер“ винаги е в западната, римска, част на територията й. Източната носи лош късмет.

— Хмм. — Пърси се намръщи.

Франк не му се сърдеше за това, че е объркан. Цялата гръко-римска история можеше да ти докара мигрена.

Накрая стигнаха портите.

— Ще те изпратя до банята да се изкъпеш — каза Франк, — но най-напред трябва да поговорим за онези мускали, които намерих в реката.

— Кръв от горгони — каза Пърси. — Едното шишенце лекува, другото е пълно със смъртоносна отрова.

Франк се ококори.

— Ти си знаел? Виж, не смятах да ги задържа. Просто…

— Знам защо ги взе, Франк.

— Така ли?

— Да. — Пърси се усмихна. — Ако бях дошъл в лагера, носейки отрова, това нямаше да се приеме добре. Опитвал си да ме защитиш.

— Ами… да. — Франк избърса потта от дланите си. — Но ако установим кой мускал с какво е пълен, можеш да си върнеш паметта.

Усмивката на Пърси угасна. Той погледна към хълмовете.

— Може би. Предполагам, че е така. Но засега трябва да пазим тези шишенца. Предстои битка и може да ни се наложи да спасим нечий живот с тях.

Франк го зяпна с нещо подобно на страхопочитание. Пърси имаше шанс да си върне паметта, но бе готов да се откаже от него, защото някой друг можеше да има по-голяма нужда от стъкленицата? Предполагаше се, че римляните са себеотрицателни и винаги готови да помогнат на другарите си, но Франк не бе сигурен, че някой от лагера би могъл да направи подобно нещо.

— Значи не си спомняш нищо? — попита Франк. — Нито семейство, нито приятели…

Пърси докосна глинените мъниста на врата си.

— Смътни проблясъци. Знам, че имах гадже… Надявах се да я намеря тук.

Той погледна внимателно към Франк, сякаш взимаше решение.

— Казва се Анабет. Но ти не я познаваш, нали?

Франк поклати глава.

— Познавам всички в лагера. Нямаме Анабет. Ами семейството ти? Майка ти е смъртна, нали?

— Предполагам… сигурно е много уплашена за мен. А твоята?

Франк се спря на входа на банята и стисна няколко кърпи от гардероба.

— Тя почина.

Пърси повдигна вежда.

— Как?

Обикновено Франк отговаряше с лъжа на този въпрос. Казваше, че е имало катастрофа, и сменяше темата. Иначе емоциите му излизаха извън контрол, а не можеше да си позволи да плаче в лагер „Юпитер“. Не можеше да покаже слабост. Но усети, че може да се довери на Пърси.

— Загина във войната — отговори той. — В Афганистан.

— Работила е в армията?

— В канадската армия.

— В канадската? Дори не знаех, че Канада…

— Повечето американци не знаят — въздъхна Франк, — но да, тя бе от канадските войници. Капитан на взвод. Една от първите загинали в битка жени. Спасила няколко войничета, които били притиснати от вражески огън. Но… не успяла да оцелее. Погребението се състоя точно преди да дойда тук.

Пърси кимна. Не го попита нищо повече, което Франк оцени. Не каза, че съжалява, не направи някой от тъпите добронамерени коментари, които Франк толкова мразеше: „О, бедничкият ти. Сигурно ти е много трудно. Имаш моите най-искрени съболезнования.“

Изглежда, Пърси бе срещал смъртта и преди. Бе изпитвал скръбта, породена от нея. И слушаше. Нямаше нужда да казва, че съжалява. Единственото нещо, което можеш да направиш, е… да продължиш напред.

— Може ли да ми покажеш къде точно са баните? — попита Пърси. — Мръсен съм.

Франк се усмихна слабо.

— Вярно е.

Докато влизаха в сауната, Франк се замисли за баба си, за майка си, за детството си, прокълнато от Юнона и нейното дърво. Прииска му се да можеше да забрави миналото си.

Да стане като Пърси.

X. Франк

Франк не помнеше много от самото погребение. Помнеше обаче предшестващите го часове. Сещаше се как баба му бе дошла в задния двор и го бе намерила да стреля по порцелановата й колекция.

Къщата на баба му бе сиво каменно имение, разположено на около петдесет квадратни метра в северен Ванкувър. Задният му двор постепенно се сливаше с парка „Лин каньон“. Сутринта бе студена и влажна, но Франк не чувстваше студа. Носеше черен вълнен костюм и тъмно палто, което някога бе принадлежало на дядо му. Бе се ядосал и изненадал, когато разбра, че тези дрехи му стават. Миришеха на жасмин и нафталин, а платът, макар и да топлеше, причиняваше сърбеж. С лъка и колчана си вероятно приличаше на много опасен иконом.