Синът на Нептун

— Ала няма сила, която да идва даром, Фай — рече тя. — Преди богинята да изчезне, тя посочи огъня и каза: „Той ще бъде най-могъщият воин от твоя клан, най-великият. Ала парките14 определиха да бъде и най-уязвим. Животът му ще бъде ярък, ала кратък. Щом това дърво накрая на огъня изгори, синът ти ще умре!“.

Дъхът на Франк спря. Той погледна към ковчежето в скута си, към пепелта на пръста си. Историята звучеше нелепо, но въпреки това клонът му се видя зловещ — по-студен и по-тежък.

— И това е…

— Да, теленцето ми — отговори баба му, — това е същото парче дърво. Богинята изчезна и аз веднага го извадих от огъня. Оттогава го пазим.

— И ако то изгори, аз умирам?

— Не е толкова странно, колкото звучи — каза баба му. — Съдбата на хората, били те римляни или китайци, може да бъде предвидена. Понякога те могат да бъдат защитени от нея. Сега дървото е под твоя закрила. Пази го. Докато то е в безопасност, в безопасност ще си и ти.

Франк поклати глава. Искаше да възрази, да каже, че това е само една нелепа легенда. Че баба му се опитва да го сплаши, задето е счупил порцелана й.

Но очите й бяха болезнено сериозни.

Сякаш го предизвикваше: „Ако не вярваш, изгори го“.

Франк затвори ковчежето.

— Като е толкова опасно, защо не го запечатате в нещо негорящо като стомана? Защо не го поставите в трезор?

— И какво ще стане — попита баба му, — ако увием дървото с нещо друго? Няма ли да се задушиш и ти? Не знам. Майка ти не бе готова да поеме риска. Беше я страх и да се раздели с него, в случай че нещо се обърка. Една банка може да бъде обрана. Една сграда може да изгори. Странни неща стават, щом някой се опита да измами съдбата. Майка ти смяташе, че пръчката е в безопасност само ако е край нея. И така тя я пази, докато не замина на война. А после я преотстъпи на мен.

Баба му тежко въздъхна.

— Емили постъпи много глупаво, като отиде на тази война, макар че винаги съм подозирала, че такава е съдбата й. Според мен искаше да види баща ти отново.

— Помислила е… че той може да е в Афганистан?

Баба му разпери ръце, сякаш самата тя не знаеше отговора.

— Така или иначе, тя замина. Би се смело, макар да сбърка за това, че семейната дарба ще я защити. Не се съмнявам, че наистина е спасила онези войници. Но дарбата никога не е предпазвала семейството ни. Не предпази баща ми, нито неговия баща. Не помогна много и на мен. А сега ти ставаш мъж и трябва да последваш пътя им.

— Но… какъв е този път? Каква е нашата дарба? Стрелбата с лък?

— Ти и този твой лък! Много си глупав. Скоро сам ще разбереш. Тази нощ, след погребението, трябва да идеш на юг. Майка ти каза, че ако не се завърне от бойното поле, Лупа ще изпрати своите вестоносци. Те ще те отведат до място, в което децата на боговете се подготвят за срещата със съдбата си.

Франк се почувства като прострелян от стрела. Сърцето му се късаше така, както се чупи порцеланова купичка. Не разбираше какво точно казва баба му, но едно нещо бе от ясно по-ясно: Тя го гонеше.

— Значи ме отпращаш? — попита той. — Мен, последния ти жив роднина?

Устата на баба му потрепера. Очите й се навлажниха. Франк се смая от това, че тя е на ръба да заплаче. Бе изгубила съпруга си преди години. После дъщеря си.

А сега щеше да отпрати и собствения си внук.

Но когато стана от дивана, стойката й бе изправена и спокойна както винаги.

— Когато пристигнеш в лагера — каза тя, — трябва да говориш с претора насаме. Разкажи й за твоя прапрадядо, Шен Лун. Много години минаха от инцидента в Сан Франциско и се надявам да не те убият заради деянието му, но е по-добре да поискаш прошка за това, което той извърши.

— Става все по-хубаво — промърмори Франк, — а богинята е казала, че с мен цикълът на семейната история се затваря.

В гласа на баба му нямаше съчувствие.

— Тя избра пътя ти преди много години и той няма да е лесен. Но сега е време за погребението. Имаме си задължения. Хайде. Колата чака.

Церемонията премина като насън: скръбни лица, дъжд, валящ по гроба, почетен салют от почетната стража, ковчег, потъващ в земята…

А в нощта след това вълците дойдоха. Завиха пред входната врата и Франк излезе да ги посрещне. Беше се приготвил за път, облечен в най-топлите си дрехи, въоръжен с лъка и стрелите си, нарамил раница с багаж. Медалът за саможертва, връчен посмъртно на майка му, бе пъхнат в раницата му. Обгореното дърво бе увито внимателно в три слоя плат и скрито във вътрешния джоб на палтото му, до сърцето.

Така започна пътят му на юг — към Вълчия дом в Сонома, а после и до лагер „Юпитер“, където говори лично с Рейна, така, както баба му го бе инструктирала. Помоли за прошка за деянията на прапрадядото, за който не знаеше нищо. Рейна му позволи да се присъедини към легиона. Не му каза какво е сторил неговият предтеча, но очевидно знаеше и също толкова очевидно бе, че е нещо много лошо.

— Съдя за хората по собствените им дела — каза му Рейна, — но не споменавай името на Шен Лун пред никой друг. Това трябва да остане нашата малка тайна, иначе с теб ще се отнесат доста зле.