Синът на Нептун

За съжаление делата на Франк не бяха особено героични. Той изкара първия си месец в лагера, събаряйки вече наредените оръжия, чупейки колесниците и спирайки марша на цели кохорти с непохватността си. Любимата му работа бе да храни слона Ханибал… но бе оплескал и това, давайки му фъстъци. Откъде можеше да знае, че слоновете получават разстройство от фъстъците?

Франк предполагаше, че Рейна вече съжалява за това, че го е допуснала в легиона. Всеки ден се будеше с мисълта дали дървото в джоба му няма някакси да се запали и изгори, прекратявайки мизерното му съществуване.

Всичко това мина през главата на Франк, докато той вървеше с Хейзъл и Пърси към бойните игри. Сети се за дървото, увито в джоба на палтото му, и за това дали появата на Юнона в лагера е предзнаменование за смъртта му. Надяваше се, че не. Все още не бе докарал никаква чест на семейството си — това поне беше сигурно. Може би Аполон щеше да го признае днес и да му обясни какви сили и дарби има.

Щом излязоха от лагера, петата кохорта се подреди в две редици зад своите центуриони, Гуен и Дакота. Те маршируваха на север, заобикаляйки покрайнините на града, и се насочиха към Полята на Марс — най-голямата и равна част от долината. Тревата бе ниска заради всички еднорози, биволи и бездомни фавни, които пасяха тук. Земята бе набраздена от кратери, свидетелстващи за експлозии, и от окопи, останали след предишни игри. В северния край на полето бе тяхната цел. Инженерите бяха издигнали каменна крепост с железен подвижен мост, охранителни кули, скорпионови балисти, водни снаряди и, несъмнено, още много неприятни изненади, които защитниците възнамеряваха да използват.

— Добре са се справили днес — отбеляза Хейзъл, — което обаче не е добре за нас.

— Я чакай малко — каза Пърси, — да не искаш да кажеш, че са построили тази крепост ДНЕС?!

Хейзъл се ухили.

— Легионерите са обучени да строят. Ако се наложи, можем да разглобим целия лагер и да го пренесем някъде другаде. Ще ни отнеме около три-четири дни, но можем да го направим.

— Хайде да не го правим! — отвърна Пърси, а след това попита: — Значи ли това, че всяка нощ нападате различна крепост?

— Не всяка нощ — отговори Франк. — Упражненията ни са различни. Понякога играем дедбол. Същото е като пейнтбол, но те стрелят с отрова, киселина и огнени кълбета. Понякога се надбягваме с колесници или провеждаме гладиаторски игри. А понякога игрите са военни.

Хейзъл посочи към крепостта.

— Някъде навътре първата и втората кохорта пазят бойните си знамена. Нашата задача е да проникнем вътре и да ги отнесем, без да ни заколят. Успеем ли, значи сме спечелили.

Очите на Пърси светнаха.

— Като Хвани знамето. Това ми е любима игра.

Франк се засмя.

— Така е, но не е толкова лесно, колкото звучи. Трябва да минем покрай скорпионите и пръскачките на стените, да си пробием с битка път през защитниците на крепостта, да намерим знамената, а в същото време да пазим нашите. Важно е и да не ни пленят войниците. Освен това се надпреварваме с другите две атакуващи кохорти. Уж работим заедно, ама не е така. Кохортата, която плени знамената, печели всичката слава.

Пърси се препъна, опитвайки да следва марша „леви-десни“. Франк изпита съчувствие. Първите две седмици основно бе падал.

— А защо правим всичко това все пак? — попита Пърси. — Вие често ли обсаждате крепости?

— За да се научим да играем в отбор — отвърна Хейзъл, — да взимаме бързо решения, да използваме тактика. Да подобряваме бойните си умения. Нямаш идея колко много неща могат да се научат по време на бойните игри.

— Като например това кой би ти забил нож в гърба — отбеляза Франк.

— Определено — съгласи се Хейзъл.

Маршируваха до центъра на Полята на Марс и се подредиха в бойни редици. Третата и четвъртата кохорта застанаха възможно най-далеч от петата. Центурионите от атакуващата страна се събраха на конференция. В небето над тях Рейна кръжеше върху своя пегас, Сципио, готова да влезе в ролята на съдия.

Половин дузина гигантски орли летяха във формация зад нея, готови да отнесат някой до лечебниците, ако се наложи. Единствен Нико ди Анджело не участваше в игрите. „Пратеникът на Плутон“ се бе покатерил върху една наблюдателна кула на около стотина метра от крепостта и наблюдаваше случващото се с бинокъл.

Франк подпря своя пилум на щита и провери бронята на Пърси. Всичко бе поставено както трябва, всеки ремък бе стегнат прецизно.

— Направил си го много добре — каза удивен той. — Пърси, ти си участвал в такива игри и преди.

— Не знам. Може.

Единственото нещо при Пърси, което не бе наред, бе бляскавият бронзов меч. Той не бе от имперско злато и дори не беше гладиус. Острието имаше формата на лист, а надписът на дръжката бе на старогръцки. Видът му изнервяше Франк.

Пърси се намръщи.

— Можем да използваме истински мечове, нали?

— Да — съгласи се Франк, — със сигурност. Но никога не съм виждал такъв меч.

— Ами ако нараня някого?

— Ами, лекуваме го — отговори Франк. — Или поне опитваме. Но медиците на легиона са много добри, имат нектар и амброзия, както и лекарство от рог на еднорог.