Синът на Нептун

Беше напълнил една вагонетка с порцелановите предмети на баба си и я бе отнесъл на двора, където нареди скъпите пособия по оградата като мишени. Стрелял бе толкова дълго, че пръстите му бяха изтръпнали. А с всеки изстрел си представяше как решава някой от проблемите си. Снайперите в Афганистан. Прас! (Един чайник избухна, промушен със стрела в средата.)

Медала за саможертва — сребърен диск, висящ на червено-черна панделка, даван посмъртно на загинали по време на мисия военни. Бяха го връчили на Франк, като че ли медалът бе от значение, като че ли той можеше да оправи нещо. Прас! (Още един чайник хвръкна — този път към гората.)

Офицерът, който идва и му казва: „Майка ти е герой. Капитан Емили Занг загина в опит да спаси другарите си.“ Тряс! (Една бяло-синя чиния стана на парчета.)

Мъмренето на баба му: „Мъжете не плачат. Особено тези от рода Занг. Ще се справиш, Фай.“

Никой не го наричаше Фай освен нея. „Какво име е Франк — сърдеше се тя. — Не е китайско.“

Аз не съм китаец! — мислеше си Франк, но не смееше да го каже. Майка му го бе предупредила преди години: „Няма смисъл да спориш с баба. Само ще се ядосаш още повече.“ Тя бе права, разбира се. Но сега Франк нямаше никой освен баба си. Щрак! (Четвърта стрела се заби в оградата и остана там, треперейки.)

— Фай! — каза баба му.

Франк се обърна. Тя носеше в ръцете си махагоново ковчеже с размерите на кутия за обувки, което досега не бе виждал. С черната си рокля с висока яка и сива коса, събрана на кок, приличаше на учителка от деветнайсети век. Тя огледа критично нанесените щети — порцелановите изделия във вагонетката, остатъците от любимия й сервиз за чай, пръснат по тревата, и стрелите на Франк, които стърчаха от земята, дърветата, оградата и дори от главата на едно ухилено градинско джудже.

Франк помисли, че тя ще се развика или ще го удари с кутията. Никога не се бе държал толкова лошо. Никога не се бе чувствал толкова ядосан.

Лицето на баба му беше сърдито и изпълнено с неодобрение. Тя изобщо не приличаше на майката на Франк. Чудеше се как майка му бе толкова мила и усмихната, при положение, че бе израсла край баба. Това му изглеждаше дори по-невероятно от това, че бе отишла на война.

Очакваше баба му да избухне всеки момент. Може би щеше да го затвори в къщата. Може би нямаше да го пусне на погребението. Искаше да я удари за това, че бе толкова груба през цялото време, за това, че бе пуснала майка му да иде на фронта, за това, че му се караше, задето страда. Сякаш всичко, за което я бе грижа, бе глупавият й сервиз.

— Стига глупости! — каза обаче баба му, без да звучи особено ядосана. — Не ти подхождат.

Франк не повярва на очите си, когато тя изрита една от любимите си чаени чашки настрана.

— Колата скоро ще пристигне — каза тя — и трябва да ти кажа нещо.

Франк бе изумен. Погледна махагоновото ковчеже по-внимателно. В един ужасен миг се запита дали в него не е пепелта на майка му, но това бе невъзможно. Баба му бе казала, че погребението ще е военно. Защо обаче държеше кутията толкова нежно, все едно това, което е вътре, я натъжаваше?

— Ела вътре — каза тя. Без да изчака да види дали той ще я последва, баба му се обърна и се отправи към къщата.

В хола Франк седна на един кадифен диван, около който имаше наредени стари семейни фотографии, порцеланови вази, които не бе успял да натъпче във вагонетката, и флагчета, изписани от китайски калиграфи13.

Франк не знаеше какво значат йероглифите. Никога не се бе интересувал. Не познаваше повечето от хората на снимките. Ставаше му скучно винаги, когато баба му разказваше как предците му дошли от Китай, занимавали се с внос и износ и се превърнали в едно от най-заможните семейства във Ванкувър.

Франк бе четвърто поколение канадец. Не се интересуваше от Китай и тези мухлясали антики и разпознаваше един-единствен йероглиф — този с името на семейството си.

Занг. Господарят на лъка.

Звучеше яко.

Баба седна до него, изпънала рамене, и скръсти ръце над кутията.

— Майка ти искаше да притежаваш това — каза тя с нежелание. — Пазеше го, откакто ти беше бебе. Когато отиде на война, го предаде на мен. Но сега нея я няма, а ти скоро ще заминеш.

Стомахът на Франк се сви.

— Ще замина ли? Къде?

— Аз съм стара — отговори баба му, сякаш това бе голямо разкритие. — Скоро Смъртта ще посети и мен. Не мога да те обуча на това, което трябва, и не мога да нося това бреме. Ако нещо се случи с него, никога няма да си простя. А ти ще умреш.

Франк не бе сигурен, че я е чул добре. Май бе казала, че животът му зависи от това ковчеже. Замисли се защо никога не го е виждал преди. Явно бе заключено на тавана — единственото място в къщата, където Франк не можеше да стъпи. Баба винаги бе казвала, че там има ценни съкровища.