Синът на Нептун

— Значи ние нападаме, така ли? — попита Пърси, опитвайки се да надвика шума. — Това добре ли е?

Хейзъл сви рамене.

— Добрата новина е, че слонът е на наша страна. Лошата…

— Нека отгатна — каза Пърси. — Петата кохорта винаги губи.

Франк потупа Пърси по гърба.

— Този тип ми харесва. Хайде, приятел! Нека паднем за тринайсети пореден път!

IX. Франк

Докато маршируваше към Полята на Марс, Франк си припомни събитията от изминалия ден.

Не можеше да повярва на колко тънък косъм се бе разминал със смъртта. Сутринта, преди Пърси да се появи, едва не бе разкрил на Хейзъл голямата си тайна, докато двамата стояха на стража. Бяха прекарали часове наред в студената мъгла, наблюдавайки движението по магистралата. Хейзъл се оплакваше от студа.

— Бих дала всичко, за да се стопля — промърмори тя, докато зъбите й тракаха, — ще ми се да можехме да си напалим огън.

Изглеждаше страхотно дори и с бронята. Франк обожаваше как канелената й коса се накъдряше по краищата на шлема, а на брадичката й се образуваше трапчинка, когато се мръщеше. Изглеждаше много мъничка до него, а това го караше да се чувства като голям и непохватен бивол. Искаше му се да я прегърне и сгрее, но не можеше да събере кураж да го направи. Тя вероятно щеше да го удари, а той — да изгуби единствената си приятелка в лагера.

Иначе той можеше да накладе наистина впечатляващ огън. Друг е въпросът, че щеше да гори само няколко минути, а после Франк щеше да загине. Хващаше го страх, само като го помислеше. Но Хейзъл имаше този ефект върху него. Когато тя искаше нещо, той изпитваше нелогичния порив да й го осигури на всяка цена. Искаше му се да бъде нейният рицар в сияйна броня, за да я спаси. Но това бе нелепо, тъй като тя бе по-сръчна от него в почти всичко.

Представи си какво щеше да каже баба му: „Франк Занг да спаси някого? Ха! Та той ще падне от коня и ще си счупи врата!“.

Трудно му беше да си представи, че е напуснал дома на баба само преди шест седмици… че от погребението на майка му са минали само толкова.

Всичко останало се бе случило след това. Вълците бяха дошли пред вратата на дома им, той бе отпътувал за лагер „Юпитер“ и бе изкарал няколко седмици в петата кохорта с надеждата да не е тотален левак във всичко.

И през цялото това време с него бе обгореното парче дърво — увито в плат и скрито в джоба на палтото му. „Дръж го при себе си — бе заръчала баба му. — Докато то е в безопасност, и ти ще си.“

Но то гореше толкова лесно! Спомни си пътешествието си от Ванкувър. Близо до Качулатата могила Франк бе извадил дръвцето и го бе задържал в ръка, мислейки си колко хубаво би било да си напали огън. Обгореният къс бе пламнал незабавно. Огънят освети студената тъмна нощ и Франк се бе сгрял повече от добре… но и бе усетил как животът му изтича, все едно изгаря вместо дървото. Пъхнал бе горящата главня в една снежна пряспа… и за един ужасен миг дървото бе продължило да гори. Когато най-накрая угасна, Франк се успокои, уви парчето дърво в плат и го пъхна обратно в джоба на палтото си, решен никога повече да не го вади.

Не можа обаче да го забрави. Все едно някой му беше казал: „Каквото и да правиш, не мисли за това как дървото гори!“. И той, естествено, мислеше само за това! По време на поста си с Хейзъл бе опитал да отклони мисълта си от този проблем. Обичаше да прекарва времето си с нея. Питаше я как е израснала в Ню Орлиънс, но тя се нервираше от въпросите му и затова приказваха за глупости. Опитваха се да си говорят на френски. Хейзъл имаше креолска кръв, а Франк го бе учил в училище. Никой от двамата обаче не го владееше добре, а и френският в Луизиана бе толкова различен от този в Канада, че бе направо невъзможно да се разберат. Когато Франк попита Хейзъл как се чувства днес, а тя отговори, че обувката й е зелена, решиха да се откажат от езика на мускетарите.

И тогава бе дошъл Пърси Джаксън. Франк и друг път бе виждал тийнейджъри да се борят с чудовища и сам се бе изправял срещу такива по пътя си от Ванкувър насам. Но никога не бе виждал горгони. Никога не беше виждал богиня, не и лично. А начинът, по който Пърси бе овладял Малък Тибър… Беше невероятно! На Франк му се искаше да има такива сили. Той още можеше да почувства ноктите на горгоните, сключили се около ръката му, да долови треперливия им вонящ дъх, който лъхаше на отрова и умрели плъхове. Ако не беше Пърси, тези уродливи вещици щяха да го отнесят кой знае къде. Вероятно щяха да го продават като ребърца в онзи прословут търговски център.

След инцидента на реката Рейна бе изпратила Франк в оръжейната, което му бе оставило прекалено много време за мислене. Докато полираше мечовете, си спомни как Юнона им бе заръчала да освободят Смъртта. За нещастие Франк се досещаше какво има предвид богинята. Той бе опитал да скрие изненадата си, когато Юнона се бе появила, но тя изглеждаше точно така, както я бе описала баба му. Дори носеше наметалото от козя козина. „Тя избра твоя път преди години — казала бе веднъж баба му. — Този път не е лесен.“