Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Изведнъж от далечната стая се разнесе вой на кученце. То виеше и скимтеше и гласът му отекваше през всички стени, ала сетне започна като чакал да вие на смърт. Това са злокобни звуци, долавяни само в нощния мрак малко преди разсъмване, когато човекът и псето са най-близко до смъртта. Затуй фараонът се събуди от виденията си, кръвта тутакси се оттегли от главата му, лицето му пребледня и се смали, а очите му започнаха да се зачервяват. Неговият бог го напусна, обзеха го човешки чувства и сърцето му се изпълни със страха и обичта на грижовния баща. Той се втурна през покоите си, аз го последвах да осветявам пътя му с лампа и двамата стигнахме до стаята на болната принцеса Мекетатон. Изтощени от празненството, от виното и угощението, слугите я бяха оставили сама и спяха дълбоко. Само кученцето в долния край на постелята й бдеше над нейния сън. През нощта тя се беше закашляла, но крехкото й телце не издържало на кашлицата, кръв бликнала от дробовете й и обляла постелята, без кученцето да може да й помогне, макар че ближеше ръцете и личицето й с предана нежност. Започнало да вие на смърт, защото псетата усещат смъртта преди хората и подушват миризмата й, преди човек да подозира за нея. Така малката принцеса почина в обятията на баща си фараон Ехнатон преди зазоряване, без да мога да й помогна с умението си. Тя беше втората му дъщеря и бе навършила десет години.

Аз също пролях сълзи за нея, понеже смъртта на едно дете е по-печална от смъртта на възрастен, но бащината скръб на фараон Ехнатон беше толкова ужасна, че се страхувах за живота му. Защото фараонът изживяваше както радостта и екстаза, така и скръбта по-дълбоко от обикновените хора. Опитах се да го утеша с думите:

— Фараон Ехнатон, приятелю мой, на драго сърце щях да дам живота си, ако можех да ти спестя тази скръб. Но миг преди да разцъфне, цветето е най-красиво, а смъртта на невинния е по-хубава от смъртта на грешника. Може пък твоят бог така да е обикнал дъщеря ти, че е избързал да я възземе в ладията си, за да я пощади от дневния зной и от нощния студ, да й спести тъгата и болката на живота, защото животът прилича на жарка прах, докато смъртта е прохладна, вода. Наистина, фараон Ехнатон, тя ще живее вовеки, златната й топка не ще престане да се търкаля и шареният й пумпал няма да падне. В Дома на смъртта изкусни ръце ще покрият пръстчетата й със златен варак, ще запазят личицето й и ще съхранят крехкото й телце, като го обвият в царски лен, за да живее вечно, без да изпитва болка или тъга.

Казах всичко това на фараон Ехнатон, за да го утеша, понеже заради скръбта му отново го обикнах, докато в опиянението си от властта той ми бе противен. Потресените слуги измиха кръвта от момиченцето и излинялото му личице се усмихваше в смъртта, така че не се упреквах много, загдето го бях изпуснал, още повече, че друг лекар отговаряше за него, а не аз. Кученцето изведоха, макар че яко се противеше и продължи да вие в кучкарника.

До фараон Ехнатон никой не смееше да се доближи, но лекарствата ми най-сетне му подействуваха и на разсъмване той заспа. Носачите от Дома на смъртта успяха да отнесат принцесата, преди той да се беше събудил, така че тази мъка му бе спестена. Балсаматорите с най-голямо старание съхраниха телцето й, а личицето й покриха със златна маска. Отредена й беше царска гробница, в която положиха всичките й играчки. Балсаматорите не сметнаха, че е под достойнството им да балсамират и нейното кученце, което след отнасянето на стопанката му в Дома на смъртта престана да се храни и умря от скръб. Така то я последва и почива навеки в долния край на вечния й одър.

Докато в Дома на смъртта миячите на трупове и балсаматорите вършеха своята работа, фараона сън не го ловеше, луташе се денонощно из стаите на палата и бродеше сам в градината, като не позволяваше никому да го придружава и сломен от скръб, отпъждаше телохранителите. По повод на тридесетилетния юбилей в Ахетатон бяха пристигнали много външни лица и една заран, когато фараон Ехнатон се разхождал край свещеното езеро, двама наемни убийци го нападнали с ножове. На брега обаче седял някакъв юноша и рисувал патици. Бил ученик на Тутмос, който не разрешаваше на възпитаниците си да рисуват по памет, а само на живо — нещо много трудно, защото трябваше да нарисуват онова, което виждаха, а не което знаеха. Та този юноша отбивал с рисувалното си острие ножовете на убийците, докато телохранителите се притекли на помощ и спасили живота на фараона. Ехнатон се отърва само с една драскотина на рамото, но юношата умря и кръвта му обагри ръцете на фараона. По такъв начин смъртта тръгна по петите на Ехнатон, който по-рано не беше я вкусвал. В есенната прелест на градината той видя как кръвта се стича по ръцете му, докато смъртта замъгли погледа и провеси брадичката на загиналия заради него юноша.