Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Повикаха ме незабавно да превържа раната на фараона, която не беше опасна и бързо заздравя. Така ми се удаде да видя двамата наемни убийци. Главата на единия беше обръсната и лицето му лъщеше от масло, а ушите на другия някога са били отрязани заради гнусно престъпление и той не можеше да погледне никого право в очите. Но даже след като телохранителите ги бяха завързали, те яростно опъваха тръстиковите въжета, бълваха страшни проклятия в името на Амон и не млъкваха, въпреки че стражите ги удряха през устата със сините дръжки на копията си, та чак кръв течеше. Нямаше съмнение, че упоени от жреците, те не усещаха болка.

Това произшествие беше ужасяващо, защото никога дотогава не беше се случвало човек от народа да се одързости и открито да вдигне ръка срещу фараона. Искам да кажа, че в миналото някой фараон може и да е умирал в златния си палат от неестествена смърт, но това не е ставало явно, а посредством отрова или тънка връвчица или пък чрез задушаване с килим, така че не са оставали никакви следи и всичко е можело да се скрие от народа. Толкова дълго бях живял в златния палат, че такива случаи ми бяха известни, а понякога ще да е отварян и череп на фараон против волята му. И все пак никой никога не бе вдигал открито ръка срещу фараона. Станалото не можеше да се премълчи, тъй като имаше твърде много свидетели, а фараон Ехнатон не желаеше нито да погуби, нито да изпрати в рудниците някого, за да му запуши устата завинаги.

Впоследствие жреците обясняваха на народа и на привържениците си, че да се вдигне ръка срещу неверния фараон, било допустимо и угодно на Амон деяние и че който го убиел, щял да се сдобие с вечен живот дори тялото му да не оцелее. В тайните си проповеди те обявяваха фараон Ехнатон за лъжефараон и затуй всеки можеше да посегне на живота му. Срещу един истински фараон естествено никой не би дръзнал да вдигне ръка, защото, ако го стореше, според народното поверие щеше да се озове в бездните на подземния свят и вечно да страда в грозната паст на Кръвожадния.

Разпитът на заловените стана в присъствието на фараон Ехнатон, ала те отказваха да говорят. Установи се все пак, че бяха пристигнали от Тива и предишната вечер се бяха скрили в градината. Самото име Тива вече показваше чии пратеници бяха, но те не се съгласяваха да говорят. Отвореха ли уста, викаха Амон на помощ, хулеха фараона и не млъкваха, макар стражите да ги налагаха с дръжките на копията си по лицето. Като чу името на прокълнатия бог, фараон Ехнатон така се раздразни, че остави стражите да ги бият, докато лицата им се разраниха и зъбите им захвърчаха от устата. Но заловените пак не искаха да говорят — продължаваха да призовават Амон на помощ, а фараонът не позволи да ги бият повече. Тогава те заплашително му извикаха:

— Накарай да ни изтезават, неверни фараоне! Нека раздробят крайниците ни, нека режат от месата ни, нека горят кожата ни — ние не усещаме болка!

Ожесточението им беше толкова необичайно, че фараонът извърна глава и поведе борба със сърцето си. Той се овладя и се засрами, че бе оставил стражите да ги обезобразят. Затуй рече:

— Пуснете ги, защото те не знаят какво вършат.

Но когато стражите ги освободиха от тръстиковите въжета, те още по-злостно заругаха, пяна излезе от устата им и в един глас извикаха:

— Подари ни смъртта, проклети фараоне! В името на Амон, неверни фараоне, подари ни смъртта, за да се сдобием с вечен живот!

Като разбраха, че фараонът възнамерява да ги пусне на свобода без наказание, те се изтръгнаха от ръцете на стражите, спуснаха се към зида, разбиха главите си в него и не след дълго издъхнаха. Толкова могъща беше тайната власт на Амон над човешките сърца.

След тази случка всеки в златния палат знаеше, че животът на фараон Ехнатон вече не беше в безопасност. Затуй привържениците му подсилиха охраната и не го изпускаха из очи, макар че поради скръбта си той все още искаше да се разхожда в градината и по речния бряг без телохранители. И сигурно смяташе, че се разхожда сам, ала невидими очи вече го охраняваха на всяка крачка. Ония, които вярваха в Атон, разпалваха все повече вярата си, а които бяха взели страната му заради власт, заможност и високи длъжности, се бояха за положението си и служеха още по-предано и усърдно на фараона. По такъв начин фанатизмът в двете царства се разрастваше и хората се пристрастяваха колкото към Атон, толкова и към Амон, така че Атон разделяше мъж от жена, баща от син и брат от сестра.