Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Спомних си за страха, с който Амон сковаваше човешките сърца, задушавайки любознателността и възпирайки всекиго да задава въпроса „защо?“. Спомних си също за мъртвия критски бог, който се поклащаше в застоялата вода и чиито жертви биваха обучавани да танцуват пред бикове, за да развличат после морския бик. Тези мисли събудиха у мен ненавист към предишните богове и сияйната светлина на Атон засенчи в съзнанието ми всичко прежно. Защото Атон освобождаваше човека от страха и беше нещо, което съществуваше у мен и извън мен и моето познание, Атон беше жив бог, както природата живееше и дишаше в мен и извън мен и както ярките слънчеви лъчи сгряваха земята за цъфтеж. Но Атон засияваше в сърцето ми само когато бях далеч от фараон Ехнатон. Докато живеех при него, аз като лекар го имах за човек, а животът в близост до него беше непоносим за всеки, който държеше сърцето му да е свободно. А фараон Ехнатон искаше да натрапи Атон всекиму, принудата правеше Атон противен на хората, отблъскваше ги от него, поради което те му служеха от страх и затуй не го намираха за по-добър, от Амон.

Всичко това прозрях, докато пътувах нагоре по реката под яркосиньото небе, сгряван от слънчевите лъчи и заобиколен от разцъфващата природа. Прозрях го, защото за човешката душа няма нищо по-благотворно от дългото пътуване без важни задачи и от раздялата със старата обстановка и самотата. Срам ме обземаше при мисълта за себе си, понеже в Ахетатон охолството ме бе довело до пресита, а пътешествието ми до Сирия ме бе превърнало в надменен самохвалко, та си въобразявах, че знам как се управляват царства и как народите се напътват към съюзи. Общуването с вавилонския посланик също ме бе преситило с житейска мъдрост, та при спомена за него булото падна от очите ми и разбрах, че неговата и вавилонската мъдрост са тщеславни и стремежът им е да бъдат такива.

Имам предвид, че в овчия черен дроб те търсеха да прочетат не божественото в човека, ами делата, сполуката, брака, броя на децата и престъпленията му, без да надникват в неговото сърце. На небосвода звездите се въртяха по точните им изчисления, те ги намираха на пресметнатите места и по тях отгатваха обилието на реколтата, разливите, царуването на царете и разпадането на държавите, но не откриваха божественото в човека и затуй умението им не беше божествено. Докато размислях над всичко това, пътуването възвърна смирението ми и аз сведох глава пред божествеността на оня, който живееше в мен и във всеки човек и когото фараон Ехнатон наричаше Атон и смяташе за единствен бог. Но аз не разполагах с неговата воля и кураж. Ето защо сведох глава пред неизследваното си сърце и признах, че имаше толкоз богове, колкото човешки сърца на земята. Струваше ми се обаче, че някои хора се лутаха от раждането си до гроба, без да опознаят бога в своето сърце. И този бог не беше разумът и познанието, а нещо повече.

Така аз вярвах в надеждите си, възхищавах се искрено на мислите си и се смятах за добър човек — по-добър от много други. Ако трябва да бъда честен към себе си и да уважа истината, редно е да призная, че дълбоко в себе си се смятах за по-добър дори от фараон Ехнатон, тъй като никому не причинявах умишлено злини, не натрапвах вярата си никому, а на младини бях церил сиромаси, без да им искам подаръци. Носейки се нагоре по реката и спирайки вечер край брега, преди да преспя на кораба, аз навред забелязвах последиците от бога на фараон Ехнатон. Макар да беше чудесно време за сеитба, половината от нивите в Египет стояха неразорани и незасети, по тях избуяваха бурени и паламида и никой не почистваше затлачените от разлива напоителни вади.

Оказа се, че Амон изпитваше властта си върху човешките сърца, прогонваше преселниците от някогашните свои землища и същевременно проклеваше фараонските ниви, така че от страх пред Амоновото проклятие робите и орачите ги напускаха и забягваха в градовете. Ала няколко наплашени и огорчени преселници продължаваха да обитават колибите си.

— Безумци, защо не разорете и не засеете нивите си, нали на зима ще измрете от глад? — извиках им аз, но понеже облеклото ми беше от фин лен, те ме изгледаха неприязнено и отвърнаха:

— Защо да сеем, щом хлябът, дето се ражда от нивите ни, е прокълнат и погубва оногова, който го яде? Зърното с петънца бездруго погуби челядта ни.