Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Но при тези думи гребците посърнаха, зачовъркаха с пръстите на краката си дъските на палубата, заопипваха среброто и златото и ми рекоха:

— Не искаме ни най-малко да те докачаме, господарю, но да не би среброто и златото ти да е прокълнато, щом ни говориш за Атон? Прокълнато сребро не можем да приемем, защото ще изгори ръцете ни, а и всеки знае, че ще се превърне в дим.

Ако не бях гребал редом с тях, никога нямаше да бъдат толкова откровени с мен, ала сега ми имаха доверие. Успокоих ги, като им казах:

— Щом ви е страх, тичайте бързо да размените златото и среброто срещу бира. Но тревогите ви са излишни — нито златото, нито среброто ми е прокълнато. По щемпелите ще познаете, че то е старо и истинско и не е смесвано с ахетатонска мед. И все пак трябва да ви кажа, че сте глупци и не си знаете ползата, щом се боите от Атон, който не е страшен.

— Хич дори не ни е страх от Атон — отвърнаха те. — От един безвластен бог никой не се бои, но ти добре знаеш от кого се боим, господарю, макар че заради фараона не смеем да назовем името му гласно.

Сърцето ми изгаряше от нетърпение и нямах желание повече да се препирам с тях. Затуй ги отпратих и те тръгнаха към пристанището, подскачайки, смеейки се и пеейки песните на гребците. На мен също ми се прииска да подскачам, да се смея и да пея, ала подскачането не подхождаше на достойнството ми, а пеенето ми щеше да прилича на хриптене. Запътих се направо към „Крокодилската опашка“, без да дочакам паланкин. Така след дълга раздяла отново се срещнах с Мерит и видът й не охлади копнежа ми — стори ми се по-хубава от всякога. Трябва обаче да призная, че любовта като всяка страст преиначава видяното. Всъщност Мерит вече не беше съвсем млада, ала в разцвета на своето лято тя беше моя приятелка и аз нямах по-близък човек на света. Като ме съзря, тя се поклони дълбоко и вдигна ръце, но сетне се приближи, сложи длани на раменете ми, погали ме по бузите, усмихна се и възкликна:

— Синухе, Синухе, какво се е случило с теб, че очите ти горят, а коремът ти е изчезнал по пътя?

— Скъпа моя Мерит — отвърнах, — очите ми горят от копнеж и любовен плам, а коремът ми се стопи от тъга и изчезна по пътя, докато бързах при теб, сестрице.

Тя избърса очите си и добави:

— Ех, Синухе, колко по-сладка е лъжата от истината, когато човек е сам и пролетта му е прецъфтяла безплодно. Но с идването ти за мен отново настъпва пролет и ще повярвам на твоите басни, приятелю.

Няма да описвам по-надълго срещата ми с Мерит, защото трябва да разкажа и за Каптах. Коремът му изобщо не беше мръднал, самият той беше станал още по-важен и още по-многобройни накити и гривни подрънкваха на врата, китките и глезените му, а пък златната плочка, която закриваше сляпото му око, бе украсена със скъпоценни камъни. Като ме видя, той се разплака, завика от радост и каза:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Заведе ме в една стаичка, покани ме да седна на меки килими, Мерит ни поднесе най-хубавото, с което разполагаше „Крокодилската опашка“, и заедно се веселихме. Каптах направи равносметка на богатствата ми и заяви: