Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

В „Крокодилската опашка“ отново се видях с малкия Тот. Срещата ни сгря сърцето ми — той обгърна с ръчички шията ми и ме нарече татко, така че не можех да не се развълнувам от добрата му памет. Мерит обясни, че майка му била починала и тя го приютила при себе си, понеже при обрязването му го държала на ръце и това по стар обичай я задължавало да се грижи за възпитанието му, ако неговите родители не можели. В „Крокодилската опашка“ Тот вече се чувствуваше като у дома си, посетителите го глезеха и му носеха подаръци и играчки, за да се докарат пред Мерит. Аз също се привързах към него и по време на престоя ми в Тива го взех при себе си в някогашната медникарска къща, което много зарадва Мути. Като го гледах да си играе под сикомората и като чувах как палува с децата по улицата, аз си спомних за моите детски години в Тива и завидях на малкия Тот. Той дотолкова свикна с дома ми, че и нощем оставаше там. Въпреки че още не беше дорасъл за училище, за свое развлечение започнах да го обучавам. Щом забелязах, че е умно момче и лесно запаметява писмените изображения и знаци, реших на мои разноски да го настаня в най-хубавото тиванско училище, където ходеха децата на знатните, и Мерит беше във възторг от решението ми. На Мути пък не й омръзваше да му пече медени сладкиши и да му разказва приказки. Сбъднало се беше желанието й в дома си да имам дете, но не и жена, която можеше да й се меси и да залива краката й с вряла вода, както постъпват стопанките със слугите, щом се сдърпат с мъжете си.

При тази обстановка нищо не ми пречеше да бъда щастлив, но по онова време напрежението в Тива беше голямо и не можех да си затворя очите пред него. Не минаваше ден без сбивания по улиците и площадите, хората взаимно си нанасяха рани и си трошаха главите в спорове за Амон и Атон. Фараонските стражи и съдиите бяха затрупани с работа. Всяка неделя на пристанището отвеждаха завързани с тръстикови въжета мъже, жени, старци, че дори и деца. Измъкваха ги от къщите им и ги изпращаха на принудителна работа по нивите на фараона и в каменоломните, а в рудниците някои биваха изпращани и заради Амон. Но те не тръгваха като роби и престъпници — народът се стичаше на пристанището и кейовете побеляваха от изпращачи, които се сбогуваха с тях, обсипваха ги с цветя и нехаеха за стражите. Изгнаниците вдигаха завързаните си ръце с викове: „Ние скоро ще се върнем!“ А някои от мъжете ожесточено разтърсваха ръце и заканително викаха: „Наистина, скоро ще се върнем и ще вкусим кръвта на Атон!“ Така викаха те, ала от страх пред тълпата стражите не смееха да ги усмирят и едва след отплаването на корабите надолу по течението ги налагаха с тоягите си.

Жителите на Тива се бяха разединили, заради Атон син се разлъчваше от баща си и жена от мъжа си. Както служителите на Атон носеха по дрехите и яките си кръста на живота, така рогът на Амон беше отличителен белег на неговите служители, по който те се разпознаваха. Носеха го явно по дрехите и яките си и никой не можеше да им попречи, защото рогът открай време е бил обичайно украшение по облеклото и накитите. Не знам само защо тъкмо него бяха избрали за свой знак. Може би това беше овнешкият рог на Амон, но и едно от многобройните божески имена на Амон се бележеше по същия начин както думата „рог“, та нищо чудно жреците да я бяха изровили от забрава и предложили на народа за символ. Всеки случай носещите рог обръщаха кошовете на рибарите, чупеха кепенците на къщите и нараняваха минувачите, викайки: „С роговете мушкаме, с рогове Атон пробождаме!“ Обаче служителите на Атон започнаха да загръщат под дрехите си ножове, изковани по подобие на кръста на живота. С тях се отбраняваха и викаха: „Нашият кръст е по-остър от рог, с кръста на живота във вас ще всадим вечен живот!“ И не беше лъжа, че с помощта на тези ножове не един човек се озоваваше в Дома на смъртта, за да заживее вечно. Стражите не само че не ги преследваха, но ги закриляха, макар че нерядко пред очите им нападаха някой самотен рог, убиваха го и захвърляха голия му труп на улицата.

За мое учудване през изтеклата година властта на Атон в Тива бе нараснала значително и отпърво не можех да си обясня на какво се дължеше това. Оказа се, че голяма част от преселниците бяха избягали в Тива. Изгубили всичко, обеднели повече от всякога, в ожесточението си те носеха Атон в себе си и обвиняваха жреците, че отравяли зърното им, а високопоставените — загдето затлачвали напоителните им вади и със стадата си отъпквали нивите им. Мнозина пък, които бяха посещавали училищата на Атон и бяха усвоили новите писмена, се застъпваха за Атон със същия плам, с който младостта се опълчва срещу старостта. Освен туй робите и пристанищните носачи се сдушаваха и си казваха: „Доходите ни се преполовиха и няма какво да губим. Атон не прави разлика между стопани и роби, между господари и слуги, докато на Амон трябва да плащаме за всичко.“