Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

— Ако е необходимо, продавай всичко и купувай зърно, Каптах. Купувай на склад възможно повече зърно, без да те е грижа за цената. Не става дума за зърно, което още не е покълнало, а само за такова, което виждаш с очите си и можеш с пръсти да го пипнеш. Освен туй трябва да помислиш не би ли могъл да откупиш от Сирия част от доставената там пшеница. Според мирния договор фараонът е длъжен да снабдява Сирия с пшеница, но тя и от Вавилон ще получава зърно, а чак такива количества не са й потребни. Наесен по Кеми наистина ще плъзне глад и затуй нека е проклет онзи, който продава на Сирия пшеницата от хамбарите на фараона, за да се надпреварва с Вавилон.

При тези думи Каптах отново възхвали мъдростта ми и рече:

— Право казваш, господарю, защото, ако тези сделки завършат успешно, ти ще бъдеш най-богатият човек в Египет. Сигурно ще ми се удаде да закупя още зърно, въпреки че ще трябва да плащам безбожни цени. А пък онзи, когото проклинаш, е глупавият жрец Ейе. След сключването на мира той продаваше на Сирия зърно, докато още беше евтино, и в глупостта си продаде толкоз много, че ще й стигне да покрива нуждите си години наред. Стори го, защото Сирия заплащаше зърното веднага, и то в злато, а заради тридесетилетния юбилей Ейе се нуждаеше от неимоверно много злато. Но както установиха търговците на зърно, сирийците не желаят да продават пшеницата — натовариха я на корабите си през зимата и не дават зрънце обратно. Сирийците са хитри търговци и ми се струва, че ще изчакат, докато в Египет всяко зърно почне да се мери със злато. Едва тогава ще ни продадат собствената ни пшеница и в раклите си ще приберат всичкото злато на Египет. Искам да кажа, онова злато, което двамата с тебе, господарю, не ще смогнем да приберем за себе си.

Скоро обаче забравих за пшеницата, за надвисващата над Египет беда и за бъдещето, което потъваше в мрак, след като залезът бе хвърлил последния си кървав отблясък над Ахетатон, защото се бях загледал в очите на Мерит, сърцето ми се опиваше от хубостта й и тя ми се струваше като вино в устата и като помада в косата. Разделихме се с Каптах и Мерит разгъна постелята си да си легна. Вече не се колебаех да я наричам моя сестрица, макар по-рано да си въобразявах, че никога не ще мога да смятам някоя жена за своя сестрица. След всички бури и разочарования през младежките години приятелството с Мерит беше за мен като хляба и виното, които засищат глада и утоляват жаждата, а допирът на устните й ме опиваше по-силно от вината на всички планини и пристанища. Когато засити глада и утоли жаждата ми, ръцете й продължиха да стискат моите в нощния мрак и дъхът й облъхваше шията ми, разговаряхме и сърцето ми нямаше тайни пред нея — говорех й честно и открито. Без да подозирам, нейното сърце все пак запази тайната си, но това сигурно е било написано на звездите, преди още да се родя, така че то не е причина да огорчавам спомена си за нея.

По този начин любовта ми ме опияняваше и в зрелите си години се чувствувах по-силен, отколкото на младини, защото на младини човек се лута и поради липса на опит любовта му се превръща в мъка. Освен туй младостта не познава силата си, смята я за естествена и неизчерпаема и не предполага, че с годините и с приближаване на старостта силата на мъжа се изчерпва. Независимо от това в старините си аз все пак въздигам младостта си над своите зрели години, защото гладът като че ли е за предпочитане пред ситостта, а жаждата навярно разпалва човешката мисъл по-добре от винените пари. Всеки случай при тогавашното ми пребиваване в Тива аз намирах зрелите си години за по-силни от младостта, ала това ще да е било представа, която животът втълпява на човека. Заради тази представа всичко ми изглеждаше прекрасно, никому не зловиждах и всекиму желаех доброто. Докато лежах до Мерит, вече нямах чувството, че съм чужденец на този свят. Прегръдката й беше моя стряха, устните й прогонваха самотата ми, ала всичко се оказа също мираж, който е трябвало да изживея, за да бъде чашата ми пълна.